Кървава луна

— Как ще го направиш, Дилън?

— Ще се съсредоточа върху три аргумента. Първият е поведението ти. Това означава, че ще се опитаме да открием всеки, който те е видял преди и след като са били извършени убийствата, и може да потвърди, че си бил спокоен и щастлив. Един масов убиец изобщо не би се държал така преди и след подобно кръвопролитие. След това ще оспорим хронологията на събитията. Че не е било възможно да настигнеш Холи Фалоус за времето, което тя посочва, че си го направил, особено с твоето накуцване. И накрая мотивът. Ти нямаш причина да го правиш и убийствата са толкова жестоки, че на съдебните заседатели ще им трябва причина, за да те осъдят. Но пледирайки невменяемост, ние признаваме, че си го направил, и аз не мога да ги убедя, че не си.

— Аз наистина го направих.

— Ти каза друго, когато беше под хипноза.

Арло се поколеба и размърда крака, веригите на глезените му издрънчаха.

— Онова, което съм казал тогава, не е истина. Докторите само ти объркват главата и те карат да говориш неща, които не искаш да кажеш.

— Дори да си го направил, а аз мисля, че не си, смятам, че трябва да кажеш, че не си го направил.

Арло се замисли, като бавно се поклащаше напред и назад, и сбърчи нос.

— Не, не искам.

— Защо, Арло? — попита Дилън с нотка на гняв в гласа. — Очаква те смъртно наказание, може да те убият заради това. Колко пъти трябва да ти го казвам?

Арло прокара пръсти по някаква резка в масата.

— Знаеш ли кое е по-лошо от това да те видят като зъл човек, Дилън? Изобщо да не те видят.

— Съжалявам, Арло, знам, че е гадно. Но какво общо има това със съдебни заседатели, които решават да бъдеш екзекутиран?

— Сега никой не ме пренебрегва.

Дилън беше свикнал с подобни изявления от клиенти, но ако можеха да чуят сега какво каза Арло, съдебните заседатели щяха да се уплашат.

— Пак може да получиш внимание след процеса и без да умираш.

Арло поклати глава.

— Вече съм решил.

Дилън въздъхна дълбоко, за да се успокои.

— Арло — започна той със сериозен глас, — днес е денят… Ако имаш да ми казваш нещо, днес е денят да го направиш. Няма да имаш друга възможност. Ти ли уби онези хора?

Арло се втренчи в него за секунда.

— Уморен съм, Дилън, ще се видим утре в съда.

Той повика надзирателя и не се обърна, докато го отвеждаха към килията му.

40.

Лили стигна до жилищната сграда, където беше апартаментът ѝ и спря в подземния паркинг. Беше по-скъпо, но ѝ харесваше да живее на луксозно място. В моменти на самота и тишина Лили си представяше, че се е върнала в онова проклето градче, където никога не се случваше нищо и всички приемаха безропотно тихото еднообразие. Никой от Рок Хил, Канзас, не си и представяше да се осмели да бъде нещо различно освен посредствен, средностатистически жител.

Апартаментът ѝ беше на седмия етаж. Лили долови приятното ухание на загрято масло и пържени зеленчуци. Хвърли ключовете си в дълбоката стъклена купа на кухненския плот и видя, че Антъни се е надвесил над два тигана на готварската печка.

Лили му даде ключ за апартамента преди няколко седмици, но се изненадваше всеки път, когато се върне вкъщи и го завари там. Антъни имаше добродушен характер, понякога си подсвиркваше с уста, когато не забелязваше, че го гледат, и постоянно се шегуваше. Беше точно обратното на Лили. По характер бе строга и непреклонна, гледаше на мъжете по-скоро като ребус за решаване, отколкото като обект на обич и привързаност, и не знаеше как да си обясни, че не се развълнува, когато го видя сега.

Антъни беше пъхнал в ушите си малки слушалки и си тананикаше някаква песен. Лили събу обувките с високи токчета и бавно се приближи, а после заби пръсти в ребрата му:

— Бау!

Антъни изпищя също като малко дете и дългата дървена лъжица излетя от ръката му. Лили се преви от смях.

— Какво те прихваща, Лил? Можеше да държа нож…

— Видях, че не държиш нож — отвърна тя, пресегна се към единия тиган и извади парченце домат, подуха го да изстине и го пъхна в устата си. — Много ли си ми ядосан?

Антъни взе дървената лъжица от пода.

— Малко.

— О, я стига, Антъни, още не сме умрели. Забавлявай се! — Лили се подпря на плота и го погледна с големите си кафяви очи.

— Алкохол ли намирисвам, Лил?

— Изпих две бири по пътя за вкъщи.

— Напоследък го правиш много често…

Лили закачливо уви ръце около врата му, ухили се и попита:

— И какво ще направиш? Ще ме напляскаш ли?

— Не е смешно.

— Да донеса ли пръчка?

Антъни не можа да сдържи усмивката си.

— Не е смешно, престани.

Те се погледнаха в очите за няколко секунди и после той омекна и я целуна, а след това отново се залови да готви. Добави нарязания лук, който зацвърча, когато падна в тигана.

— Как върви делото?

Лили въздъхна и се отпусна на стола до масата за хранене. Никога не чувстваше пълната степен на умората си, докато не се върне у дома.

— Не мога да кажа, че съдебните заседатели изглеждат благосклонно настроени към нас, всичките са фенове на смъртното наказание.

Антъни остави лъжицата и взе кърпа, избърса си ръцете и се облегна на плота.

— И какво, ще загубите ли?