Кървава луна

— Кога беше последният път, когато го видя?

— Не знам — отговори Лийна и изтръска пепелта от цигарата си в кутийка от газирана напитка, оставена върху страничната масичка. — Може би два месеца, преди да го арестуват… Събуди ме една нощ, стоеше над леглото с телефона в ръка и каза, че демонът иска да говори с мен. Разбира се, на линията нямаше никой. Попитах го откога не си е взимал лекарствата и той отговори, че от шест дни. Започнах да му ги давам всяка сутрин и състоянието му се подобри.

— Кажи им за Ричи — провикна се Патриша от кухнята.

Лийна погледна майка си и после отново се обърна към Дилън.

— Кой е Ричи?

Лийна издуха дима от цигарата и отвърна:

— Ричи е момче, което за малко не било прегазено от кола. Играел си на телефона, докато пресичал улицата. Колата се появила изневиделица, а и шофьорът говорел по телефона. Арло стоял на тротоара и видял какво ще се случи, затова изскочил на платното и дръпнал настрана момчето. Колата блъснала Арло в хълбока и счупила и костта, и крака му, затова накуцва. Но той не спрял дори за миг да се замисли или да се разтревожи, че може да умре. Хукнал и спасил живота на момчето.

— Затова не мислиш, че Арло е убил онези хора, нали? — попита Лили.

— Познавам го по-добре от всеки друг на света. Той нито веднъж не ми е повишавал тон. — Лийна погледна белезите на ръцете си. — Излизала съм с някои истински отрепки и знам какво е насилник. Арло не е такъв.

— Често ли ходи в бунгалото? — попита Дилън.

Тя кимна.

— Там отива, когато усети, че настъпва пристъп. Дори и с лекарства, хората с това заболяване пак имат пристъпи, мислят, че ги преследват разни неща. Арло не обича да подлага мен и Ейми на това изпитание и затова отива горе в бунгалото за няколко дни, докато пристъпът премине. Казвам му, че няма проблем и че искам да се грижа за него, но Арло все повтаря, че не желае Ейми да го вижда в това състояние. — Лийна се усмихна меланхолично. — Сякаш едно бебе знае какво означава, когато той има пристъп…

— Как беше Арло, преди да тръгне към бунгалото последния път?

— Беше добре. Дадох му всичките хапчета в шоколадови десертчета и му казах да изяжда по едно десертче на ден. И после разбрах какво се е случило, когато полицаите дойдоха посред нощ.

Патриша беше прибрала продуктите и се беше облегнала на кухненския плот, слушаше разговора.

— Лийна, в бунгало близо до мястото на убийството беше намерена бейзболна бухалка, Арло споменавал ли е нещо за нея?

Тя поклати глава.

— Не, той не ми говори за такива неща. Но никога не съм виждала бейзболна бухалка вкъщи и знам, че Арло не играе бейзбол.

— А казвал ли ти е нещо за нож, който полицията не може да намери?

— Не.

— Какво ти каза за всичко това след ареста? Спомена ли някакви подробности?

— Каза само, че всичко ще бъде наред и да не говоря с никого.

— Говорил ли е, че мечтае да бъде известен? — попита Лили.

Лийна отново дръпна от цигарата.

— Толкова много, по дяволите, че ми писна да го слушам. Веднъж го интервюираха по новините за някаква глупост, нов мост или нещо подобно, когато минавал оттам, докато снимали. Накара ни да гледаме видеозаписа десет пъти.

— Мислиш ли, че Арло си приписва заслугата за убийствата, защото знае, че това ще го направи известен?

— Той непрекъснато повтаря, че аз и Ейми никога повече няма да се тревожим за пари. Че ще подпише авторските права върху книгата да бъдат на мое име и че може би дори ще направят филм за него.

— Момчето е проклет глупак — подхвърли Патриша.

— Ами брат му? — попита Лили.

— Какво за него?

— Що за човек е Евън?

Лийна повдигна рамене.

— Ние нямаме нищо общо с него. Те се мразят.

— Евън е негодник — заяви Патриша. — Вече не знам колко пъти беше в затвора, защото пребива приятелката си… Поне така твърди Арло.

Дилън кимна.

— Сещаш ли се за някого, с когото Арло може да е бил горе в гората? Приятел, съсед, братовчед, някой друг? Някой, който може да е извършил убийствата и да е оставил Арло да поеме вината?

Лийна поклати глава.

— Не, той няма приятели и обича да ходи там сам.

Оставаше само една логична следваща стъпка, Дилън въздъхна дълбоко.

— Искам да направиш нещо за мен, Лийна, и това трябва да стане веднага.

43.

Нощем затворите винаги изнервяха и потискаха Дилън — персоналът беше малък и тишината го подтикваше да мисли за ковчези и гробище.

Регистрираха се на рецепцията. Лийна държеше на ръце Ейми и бебето учудено се оглеждаше наоколо. Лийна не искаше да я взима, но Дилън успя да я убеди. Надзирателят, който дремеше на стол, когато влязоха, само им хвърли един бърз поглед и ги изпрати да минат през детекторите за метал.

Настаниха ги в общото помещение, където между посетителите и затворниците нямаше стъклени прегради. Когато го доведоха, Арло се вцепени още на прага и се наложи надзирателят да му каже, че трябва да продължи да върви.

Арло седна срещу тях и се втренчи в дъщеря си.

— Казах ти да не я водиш тук.

— Исках тя да види баща си, преди всичко това — каквото там правиш — да свърши.

Арло погледна Дилън.

— Защо си я довел?