Кървава луна

Тя изчака малко. Тишината в съдебната зала беше осезаема. Лили искаше думите ѝ да се задържат във въздуха и да се запечатат в съзнанието на съдебните заседатели.

След това простичко изявление тя седна на мястото си и никой в съдебната зала не каза нищо.

47.

Кели и Джеймс бяха седнали в италиански ресторант. Той ядеше с апетит и си поръча предястие преди основното блюдо, но Кели само побутваше храната. Запали ароматизирана цигара с карамфил, но сервитьорът дойде и я помоли да я угаси. Тя му се тросна и продължи да пуши.

— Добре ли си? — попита Джеймс, докато разрязваше пилешкото месо с пармезан, приковал очи в храната, така че въпросът му да изглежда по-небрежен, отколкото всъщност е.

— Да.

— Сигурна ли си?

Кели издиша дълга струя ароматизиран дим.

— Тяхната встъпителна пледоария не ми хареса.

Джеймс повдигна рамене и сложи парче месо в устата си.

— Краткостта е добра тактика. Съдебните заседатели запомнят какво си казал. Но речта не ми се стори нещо особено, какво те изнерви?

— Те се насочват към правилния въпрос. Съдебните заседатели може да повярват, че никой здравомислещ човек не може да направи нещо толкова чудовищно.

Джеймс внимателно избърса устните си с ленената кърпа.

— Погледни го така — в най-лошия сценарий те ще го признаят за невиновен поради невменяемост и Арло Уорд ще получи принудително настаняване в психиатрично заведение. Ще правят преценка на психичното му здраве само веднъж годишно. Ние може всяка година да предлагаме мнения пред комисията защо не трябва да го освобождават. И може да се превърне в доживотна присъда.

— Той не заслужава доживотна присъда! — заяви Кели по-високо, отколкото ѝ се искаше.

Двамата се умълчаха. Накрая Джеймс повика сервитьора и поиска сметката. Кели каза на Джеймс, че ще се видят утре, угаси цигарата и остави няколко банкноти на масата.

— Ти не си с кола, ще те закарам до вкъщи — предложи Джеймс.

— Не, искам да се поразходя.

Беше хладна, облачна вечер, ръмеше дъжд. Кели мина покрай съдебната палата и се втренчи в сградата. Беше прекарала толкова много време тук, че сградата ѝ се струваше като втори дом. Когато я гледа, я обземаше чувство на топлина и спокойствие, сякаш си ляга след дълъг ден.

В момента обаче не усещаше нито топлина, нито спокойствие. Съдебната палата изобщо не ѝ изглеждаше като дом, а като изоставена сграда, постройка без душа, оставена да се руши с времето.

Кели потрепери от лекия ветрец и скръсти ръце на гърдите си, докато вървеше.

Стигна до „Ърбън Класик Шик“, магазин за дрехи, в който никога не е влизала. Осветлението беше слабо и видя, че тясното пространство е претъпкано с дрехи, накити, обувки, чанти… Младата жена със светлоруса коса на касата я поздрави:

— Здравейте — отговори Кели и прокара пръсти по една рокля на цветя.

— Търсите ли нещо определено?

Кели носеше костюма, с който беше по два дни в седмицата от пет години и в главата ѝ отекнаха думите на фокусната група: злобна и неугледна. През целия си живот Кели се беше борила за хора, които не можеха да се борят за себе си — хора като онези във фокусната група — а те я осъдиха за секунда.

— Трябва ми нещо представително и впечатляващо — отговори тя.

48.

Дилън и Лили се хранеха мълчаливо в заведение за хамбургери. Дилън наблюдаваше как Лили потопи пържено картофче в кетчуп, отхапа бавно, погледна телефона си и после пак отхапа малко.

— Как си, Лил? — попита той и отпи от кока-колата.

— Добре — въздъхна тя, — предполагам.

— Какво има?

— Губим делото, Дилън.

— Но ние още не сме започнали, изнесохме само встъпителните речи.

— Ти не гледаше лицата на заседателите, но аз ги наблюдавах. Мисля, че онези снимки ги убедиха да вземат решение. До днес имаха само бегла представа, че злото съществува, сега вече знаят как изглежда. Зло е просто една дума, докато не го видиш с очите си.

Дилън отпи още една глътка.

— Е, поздравления, това е най-мрачното нещо, което съм чувал.

Лили се подсмихна.

— Но е вярно! Непрекъснато го виждах в младите войници.

— Това ли ти се случи? Видяла си злото?

— Да — отговори тя след кратко мълчание.

Дилън се облегна назад и погледна касиерката — тийнейджърка, която се смееше с един от клиентите.

— Да, в света има ужас, но това не го прави лошо място. Харесваме слънчевата светлина не само защото има дъжд.

Лили взе още едно картофче и го потопи в кетчуп, но после явно размисли и го остави.

— Чел ли си „Повелителят на мухите“?

— В гимназията… Защо?