Кървава луна

Патриша седна на протрития зелен диван, а Дилън внимателно се настани на ръба на солидна масичка за кафе, без да го канят, наведе се напред и сложи лакти на коленете си. Лили се облегна на отсрещната стена с ръце зад гърба.

— Е, кога ще се върне Лийна?

Патриша запали цигара, като наблюдаваше подозрително Дилън, докато преместваше пепелника до себе си.

— Скоро. Изтича до магазина. За какво искаш да говориш с нея?

— За всичко. Искам да знам дали тя може да ми каже нещо, което ще помогне на Арло. Лийна е отказала да говори с полицията, затова нямаме представа какво знае.

Патриша се засмя.

— Да, онези свине дойдоха и зададоха какви ли не въпроси и после заплашиха, че ще я арестуват и ще ѝ вземат бебето заради… какво беше… нещо на правосъдието.

— Възпрепятстване на правосъдието. Това означава, че Лийна или лъже ченгетата, или умишлено крие нещо, което може да помогне на разследването.

Патриша кимна и издуха дима през носа си.

— Рекох им: „Дайте най-лошото от себе си, свине, все ми е едно“. Точно така им го казах.

Вратата се отвори и в стаята влезе млада жена, по-млада от Арло най-малко с пет-шест години. Беше облечена със сива пола и зелено войнишко яке, а косата ѝ беше завързана на опашка с ластик. Държеше покупки и застана на прага с отворена уста, явно стъписана, че майка ѝ е пуснала някого в дома им.

— Лийна, този тук е Дилън. Той е адвокатът на Арло и се нуждае от помощта ти.

42.

Лийна се втренчи в Дилън и дълго го гледа и той ясно усети, че тя се чуди дали да избяга, или да повика ченгетата. Майка ѝ, за щастие, взе плика с покупките от ръцете ѝ и го занесе в кухнята. Лийна обаче не помръдна, само скръсти ръце на гърдите. Погледна Лили и после отново Дилън.

— Здравей — каза той колкото може по-непринудено. — Хм, извинявай, че се появих изневиделица. Звънях ти, може би…

— Знам кой си. Какво искаш?

Дилън забеляза кръгла дрънкалка на масата за кафе и тъй като не можа да измисли какво да направи с ръцете си, взе играчката и я завъртя между дланите си.

— Знаеш, че Арло го очаква смъртно наказание, нали?

Лийна се поколеба.

— Да, знам.

Дилън и Лили се спогледаха и после той попита:

— А знаеш ли, че е бил намерен покрит с кръв и е признал за убийствата?

— Не ми казваш нищо ново. Просто ми кажи каквото си намислил и се махай.

Дилън остави дрънкалката и се втренчи гневно в Лийна.

— Искам да спася живота на съпруга ти, по дяволите, но очевидно съм единственият човек в целия свят, който иска това. Брат му не желае да ни помогне, прокурорката не желае да предложи нищо друго освен смъртно наказание… и дори самият Арло не ми разрешава да пледирам невинен и продължава да твърди в съда, че той го е направил. Борим се за него съвсем сами. Опитвам се да намеря някого, надявайки се, че не сме сами и че има поне един човек, който знае какво става и може да ни помогне.

— Искаш ли Арло да умре, Лийна? — попита Лили. — Кажи ни го веднага, за да не губим и твоето, и нашето време.

— Как може да ме питате такова нещо? — изкрещя Лийна. — Той е бащата на детето ми! Последното, което искам, е съпругът ми да умре.

Дилън погледна Патриша, която дори не слушаше, докато прибираше покупките.

— Тогава защо не говориш с нас? Разбирам да не говориш с полицията, но с нас?

Лийна въздъхна и затвори вратата.

— Арло ми каза така.

— Защо?

— Не знам. Но каза, че е важно да не говоря с никого.

Дилън забеляза белези по ръцете ѝ. Бяха избледнели и оцветени в матово от годините, някои бяха и по китките ѝ, тънки и прави. Направени бяха умишлено.

— Е, той е в беда и ще умре, ако не говориш с нас.

Лийна се умълча за малко, наблюдаваше майка си в кухнята. После запали цигара и седна на фотьойла до вратата. Гледаше Дилън и Лили така, сякаш очаква въпроси, но не каза нищо.

— Арло държи ли някакви оръжия тук или в дома ви? — помита Дилън.

— Не.

— Нито ножове?

Лийна поклати глава.

— Не съм виждала ножове.

— Кога е разбрал, че страда от шизофрения? — попита Лили.

— Бил е тийнейджър, но е имал симптоми, откакто се помни. Родителите му не ги било грижа достатъчно, за да го заведат на лекар.

— Как му се отразява заболяването в ежедневието? — попита Дилън. — Виждаш ли често необичайно поведение?

Лийна дръпна от цигарата и изпусна дима през носа си.

— През повечето дни той е добре. Особено когато си взима лекарствата, както би трябвало. Но когато ги спре, нещата се променят.

Дилън беше виждал тази схема толкова пъти, не се изненада, че и Арло попада в нея. Лекарствата за шизофрения имаха ужасяващи странични ефекти, но стабилизираха пациента достатъчно, за да бъде с ясно съзнание и да се чувства добре. Може и да беше от суеверие, но почти всички болни вярваха, че не лекарствата, а нещо друго е причина за подобреното състояние, и спираха да взимат лекарствата заради страничните ефекти. За две седмици, дори и по-малко, животът им отново започваше да се обърква.

— Какво прави Арло, когато не взима лекарства?

Лийна издуха облаче дим и се втренчи в пода, като държеше цигарата между два пръста.

— Започва да вижда необясними неща.

Дилън се наведе напред.

— Демонът?

Тя кимна.

— Демонът.