Кървава луна

— Така изглежда… Въпреки че Дилън вероятно ще се самоунищожи, докато се опитва да спечели.

— Да, той има вид на такъв тип човек.

— Какъв?

— Който си блъска главата в тухлена стена.

Лили повдигна рамене.

— Предполагам. Но понякога стената може да се разбие просто защото никой друг не се е опитал.

Антъни хвърли кърпата върху плота близо до умивалника.

— О, за малко да забравя, племенникът ти се обади на стационарния телефон. Сигурно мобилният ти е бил изключен.

— Изключих го, докато бях в съда. Кога се обади?

— Преди няколко часа, искаше да ти разкаже за някакъв мач или нещо подобно.

Лили извади телефона от чантата си на пода.

— Той имаше мач в Малката лига днес и обеща да ми се обади след това. — Тя набра номера на сестра си и когато никой не отговори, остави съобщение на гласовата поща, въздъхна и остави телефона на масата.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита Антъни.

— Защо непрекъснато ми задаваш този въпрос?

— Не знам дали си забелязала, но от няколко седмици пиеш почти всяка вечер. Това е необичайно за теб.

Преди Лили да успее да отговори, телефонът ѝ изжужа със съобщение и тя го прочете.

— Трябва да тръгвам.

— Какво? Вечерята е почти готова.

— Не съм гладна — отвърна Лили и отново нахлузи обувките с високи токчета.

— Къде трябва да отидеш?

— Дилън иска да се срещнем.

— О, разбира се. Трябва да скачаме, когато той каже да скачаме, нали?

Тя спря и го погледна.

— Какво означава това?

— Знаеш какво означава.

— Не знам.

Антъни скръсти ръце на гърдите си.

— Не искам да се караме. Бях планирал специална вечер за нас, а ти излизаш, сякаш това не означава нищо. Как би се почувствала, ако аз го направя?

— Гадно. И съжалявам, но Дилън нямаше да ми се обади да отида, ако не е важно.

Антъни поклати глава, обърна се към печката и изключи котлоните.

— Когато започнахме да се срещаме, ти ми каза, че не се интересуваш от краткотрайни флиртове, че искаш сериозна връзка. Така че, ако имаш проблеми, обсъждаме ги, не ги таиш в себе си. Ако не можем да го правим, връзката ни няма да проработи.

Лили поклати глава и взе чантата.

— Защо винаги правиш от мухата слон?

— От мухата слон?

— Да. Не можеш ли просто да го приемеш и да се забавляваш? Опитваш се да планираш бъдеще, а това е глупаво, никой не може да го планира.

— Лили, искам само да бъда с теб. Ти никога не разговаряш с мен и аз държа да ти кажа, че можеш, това е всичко. Не мисля, че искам много.

Тя преметна на рамо чантата си и каза:

— Трябва да тръгвам, Антъни.

Лили стигна до вратата, но не я отвори. Видя как Антъни изхвърли храната в боклука и почисти тиганите. Лили искаше да каже нещо, но знаеше, че каквото и да каже, само ще го накара да се почувства по-зле, затова отвори вратата и излезе.

41.

Вече се беше стъмнило, когато Дилън прочете съобщението от Броуди, в което му пишеше къде да отиде.

През нощта Скипио не изглеждаше като повечето градове. Нямаше искрящи гроздове светлини като ярки звезди в мастиленочерното небе, нито разноцветни неонови табели на магазини, обявяващи, че все още са отворени… нито хора.

Обитателите бяха предимно възрастни хора и търговците затваряха в девет вечерта. Дори баровете приключваха в десет или най-късно в единайсет часа.

Дилън си поръча чаша бира в един от все още отворените барове и се загледа в бармана — навъсен грубиян с червена шапка и мръсни джинси, който пиеше шотове с група клиенти в дъното на бара. Дилън изпи половин чаша, остави десет долара и излезе.

Лили спря на отсрещната страна на улицата срещу бара и Дилън прекоси платното, изчака я на тротоара.

— Извинявай, знам, че е доста късно, но си помислих, че ще искаш да бъдеш тук.

— Така е — отвърна тя и включи алармата на джипа, без да го поглежда.

— Сигурна ли си? Нали планираше вечеря с Антъни, нямаше да…

— Всичко е наред, Дилън, нека видим какво ще каже тя.

Къщата изглеждаше притихнала. Отпред забелязаха морава с пожълтяла трева, после Патриша Айдън отвори вратата и им каза, че Лийна я няма и се опита да я затръшне под носа им. Дилън сложи крак между рамката и вратата.

— Махни си проклетия крак! — кресна Патриша.

— Трябва да поговоря с дъщеря ти само за трийсетина секунди.

Патриша изсумтя и блъсна вратата, за малко не си премаза пръстите.

— Тя не иска да говори с никого!

Патриша блъсна за последен път вратата с цялата тежест на огромното си тяло и я затръшна и Дилън трябваше да отдръпне крака и ръцете си, за да не ги премаже.

— Само трийсет секунди — извика той, — аз съм адвокатът на Арло. Той иска да поеме вината и ще го убият. Чуваш ли ме? Арло ще умре и аз се опитвам да му спася живота. Да спася живота на бащата на твоята внучка.

От къщата не се чу звук. Лили наблюдаваше мълчаливо, а Дилън добави:

— Ако спасяването на живота му не е достатъчно важно за теб, за да отвориш проклетата врата, значи Арло вече е мъртъв.

Лили и Дилън се обърнаха да си тръгнат и в същия момент чуха, че вратата се отключва.

* * *

Жилището беше разхвърляно, пълно с бебешки шишета за хранене, пакети с памперси, играчки и дрехи. Миришеше на цигари и евтин парфюм.