Кървава луна

— Не си бил объркан, когато си признал. Детективите са те разпитали за всички детайли и ти не си споменал, че Ейприл Фалоус е имала само един бъбрек, нали?

— Не.

— Сега казваш, че си спомняш, но не можа да ми кажеш какъв цвят е била косата ѝ и какви обувки и дрехи е носела. Не можеш дори да замахнеш с бухалка достатъчно силно, за да нараниш дете, още по-малко колежанин футболист.

— Възразявам! — извика Кели.

— Това не е, защото си объркан, Арло, а защото не ти си ги убил, нали?

— Възразявам, почитаеми съдия.

— Не! — настоя Арло. — Аз го направих. Аз ги убих и сега съм известен.

— Не си убил никого. Онзи, който е убил семейство Бенет, е убил и тези млади хора.

— Не! — В гласа на Арло прозвуча паника. — Н-н-не б-б-беше т-т-така.

— Имам запис на телефонен разговор между теб и съпругата ти в затвора преди двайсет и седем дни. Бих искал да го пусна на съдебните заседатели.

Арло погледна съдебните заседатели и после отново насочи очи към пода. Дилън даде диска на съдебната секретарка. Кели възрази, че за това няма основания, и Дилън даде на нея и на съдията подписан документ от служител в затвора, че дискът е автентичен и записан на посочената дата.

От високоговорителите в съдебната зала се разнесоха гласове.

— Липсваш ми.

— И ти ми липсваш.

— Спрете го, моля… Благодаря. Арло, това са твоят глас и гласът на съпругата ти, нали?

— Д-д-да — сега Арло трепереше и лицето му беше пребледняло.

— Бихте ли превъртели записа до минута единайсет и двайсет и две секунди, моля?

Секретарката изпълни молбата на Дилън. От високоговорителите се чу гласът на Арло.

— Ще се погрижа за вас двете. Ейми никога няма да се тревожи за пари. Искам тя да учи в частно училище. Добро. Искам да ѝ дам всичко, което аз нямах, докато пораствах.

— Тя се нуждае от баща си, Арло.

— Баща ѝ ще си отиде така или иначе. Чувствам, че всичко ми се изплъзва, Лийна. Идва на в-в-вълни, но го чувствам. Няма дори да ме п-п-познаеш вече. Ще си отида. По-добре е така.

— Благодаря, може да спрете записа — каза Дилън и скръсти ръце на гърдите си, но не помръдна нито сантиметър от Арло. — Първата работа на мъжа е да се грижи за семейството си, нали? Ти ми го каза веднъж. Вярваш в тези думи, нали, Арло?

Арло кимна, без да каже нищо.

— Ти обичаш Лийна и Ейми и би направил всичко за тях, нали?

— Разбира се.

— Дори да поемеш вината за убийства, които не си извършил, ако това означава, че можеш да им помогнеш.

— Аз ги убих! — извика Арло със зачервено от гняв лице. — Аз го направих! Известен съм. Аз ги убих и с-с-сега всички искат да г-г-говорят с мен. Ще ми дадат п-п-пари само за да говоря с тях. — Очите му се напълниха със сълзи. — Аз съм добър баща! Не съм като боклука, който ме отгледа. Аз съм добър баща и бих направил всичко за дъщеря си. И направих и това. Аз ги убих! — Арло се разрида. Прегърби рамене и закри с ръка очите си. — М-м-моля те, Дилън. Моля те, не ми отнемай това. Само ще бъда в т-т-тежест за тях. Моля те. — Той погледна съдебните заседатели. — Моля ви, не ми отнемайте това.

Дилън го гледа известно време и после се обърна към съдебните заседатели. Очите на една от жените бяха пълни със сълзи.

— Ние не екзекутираме невинни хора, Арло — каза Дилън. — Колкото и много те да искат да бъдат екзекутирани.

77.

Кръстосаният разпит на Кели повтори всички подробности на самопризнанията на Арло и тя отново пусна видеозаписа, като през цялото време задаваше въпроси, а Арло отговаряше с удоволствие. Разпитът продължи няколко часа, но не представи нищо ново. Това беше само тактика Кели да принуди съдебните заседатели да гледат отново пълните самопризнания.

След това даде показания доктор Лейтън Симънс. Той каза на съдебните заседатели точно това, което Дилън се надяваше — Арло Уорд прави всичко това заради вниманието и по всяка вероятност не е убил никого. Кели го атакува за факта, че не може да знае какво мисли Арло, и завърши с въпроса:

— Заблуждавал ли ви е някога пациент?

— Да. Всички психиатри са били заблуждавани.

— Всъщност, когато сте били в съвета на психиатрично заведение за душевно болни престъпници, вие сте одобрили освобождаването на мъж на име Иън Рупърт Бел, нали така?

— Да.

— Имам тук доклада ви за освобождаването, където заявявате, че той е готов да се реинтегрира в обществото и се е реформирал, цитирам, „доколкото всеки пациент тук може да се реформира“.

— Разбирам какво правите, но в онзи случай…

— Казали ли сте това, или не, докторе?

Лейтън Симънс въздъхна, опитвайки се да сдържи раздразнението, което явно изпитваше.

— Да.

— И след освобождаването си Иън Рупърт Бел е бил примерен гражданин… да видим… двайсет и един дена, така ли е?

Доктор Симънс се поколеба.

— Да.