Кървава луна

— Какво се случи на двайсет и втория ден, докторе?

— Вие представяте въпроса така, сякаш психиатрията е точна наука като математиката. Човешкият ум е необятно…

— Ще ви попитам още веднъж, защото вие очевидно не искате да отговорите на въпроса ми. Какво се случи на двайсет и втория ден след освобождаването му?

Лейтън Симънс преглътна и погледна Дилън.

— Той уби съпругата си.

— Еха! Реформиран, доколкото всеки може да бъде. Питам се колко други съпруги са мъртви, защото вие сте мислели, че пациентите са се реформирали?

— Възразявам — обади се Лили.

— Приема се.

— Добре, приключих с този свидетел, почитаеми съдия.

— Свободен сте, доктор Симънс — каза съдия Хамилтън. — Защитата може да призове следващия си свидетел.

Дилън стана, погледна Арло и после съдебните заседатели и рече:

— Защитата приключи със свидетелите.

— Някакви опровергаващи свидетели от страна на обвинението?

— Не, уважаеми съдия.

Хамилтън почука няколко пъти с писалката си по масата и каза:

— Мисля, че имаме достатъчно време, за да започнем със заключителните пледоарии на обвинението, ако желаете да пристъпите към тях, госпожице Уайтулф. Или ако предпочитате, може да изчакаме до утре?

— Сигурна съм, че съдебните заседатели са уморени от цял ден слушане на показания. Предпочитам да започна утре.

— И аз мисля, че така е най-добре. Съдът се разпуска до утре сутринта.

Докато почти всички в съдебната зала забързаха навън, за да използват тоалетните, или да се обадят по телефона, Арло остана на мястото си. Дилън седна на ръба на масата и се втренчи в него, докато Арло вдигна глава.

— Не исках това, Дилън. Ти ги накара да мислят, че не съм го направил.

— Не е така. Може да загубим делото, Арло. Все още има вероятност да забият иглата в ръката ти. Но поне знам, че направих всичко възможно да спася живота ти. Може и да ме намразиш, но ще бъдеш жив, за да ме мразиш.

78.

Същата вечер Дилън, Марки, майка му, Лили и Антъни отидоха да вечерят заедно в тих китайски ресторант, за който Дилън беше научил, докато защитаваше собственика за укриване на данъци.

От тонколоните се разнасяше лека музика и ресторантът беше пълен, но всички говореха тихо. Антъни разказваше истории за пътуването си в Африка като фотограф любител, хоби, с което започнал да се занимава, докато бил с „Грийнпийс“ в някаква страна, Дилън не беше и чувал за нея. Марки го зяпаше така, сякаш Антъни беше Супермен, и дори майката на Дилън непрекъснато повтаряше:

— Еха! Колко интересно!

— Ами ти, Ди Ей? — попита Антъни. — Кои екзотични места те привлякоха да ги посетиш?

Дилън мразеше да го наричат Ди Ей, но не каза нищо, за да не направи положението още по-неловко.

— Веднъж ходих на Ниагарския водопад и хвърлих баскетболна топка във водата. Беше приятно.

Антъни се вгледа в него за момент и след това попита кой иска десерт.

* * *

След десерта, на паркинга, Лили дръпна Дилън настрана от другите и каза:

— Каквото и да се случи, ти се представи изумително.

— Ти също, Лил.

Тя погледна Антъни, който разсмиваше Марки.

— Не, бях разсеяна. Ти изнесе цялата тежест и не е честно, че аз ти го причиних.

— Хей, за какво са приятелите? — Дилън изчака Лили да го погледне и добави: — Той е твое дете и никой не може да промени това.

— Ще изпуснем филма, Дилън! — извика Марки.

Дилън и Лили си размениха поглед, който изразяваше всичко, което искаха да си кажат един на друг. Той се качи в колата си, Марки се подаде през смъкнатото стъкло, почука по покрива и извика:

— Давай, Дансър! Давай, Прансър11! Давай…

Дилън потегли. Погледна в огледалото за обратно виждане и видя, че Лили все още стои там и гледа втренчено в празното пространство. Тя помръдна едва когато Антъни се приближи до нея и ѝ каза нещо. После се качи в джипа.

79.

Преди да започнат заключителните пледоарии, инструкциите към съдебните заседатели трябваше да бъдат преразгледани и финализирани. Процесът беше болезнен и за двете страни и термини като вероятно и до известна степен вероятно бяха обсъждани разгорещено. Времето за обяд дойде и отмина и никой не яде нищо, на съдебните заседатели, които седяха в стаята за размисъл, им донесоха пица.

В пет часа следобед на другия ден инструкциите бяха финализирани.

Кели застана пред съдебното жури, скръстила ръце зад гърба, и погледна в очите всеки един от заседателите. Съдията беше заповядал пълна тишина в залата по време на заключителните пледоарии със заплахата, че присъстващите ще бъдат изведени навън, ако вдигат шум.