Кървава луна

— Преди психическия срив баща ми беше инженер. Обожаваше физиката и ни разказваше истории за живота на великите физици. Веднъж ми разказа за Хайзенберг13. Управлението на стратегическите служби, предшественикът на ЦРУ, не били сигурни какво може да предаде на германците, затова наели човек да го убие. Мо Берг. Той бил известен бейзболист и можел да ходи на места, където обикновените американци не можели да ходят. И никой нямало да го свърже с убийството на учен, когото не познавал. Завербували Берг и го обучили. И той отишъл на една от лекциите на Хайзенберг в Швейцария. Ако лекцията предостави достатъчно притеснителни доказателства, че Хайзенберг може да помогне на нацистите, Берг трябвало да го убие. Той изслушал лекцията и после излязъл навън до задната врата, откъдето щял да мине Хайзенберг, за да избегне тълпите. Мо Берг застанал в сенките близо до вратата, вдигнал пистолета и зачакал. Скоро вратата се отворила и се появил Хайзенберг. Спрял там, а в това време пистолетът бил насочен към главата му, сложил си шапката и продължил да върви. Берг отпуснал пистолета и си тръгнал. — Арло сложи ръце на масата и белезниците му изтракаха върху стоманата. — Тази история се запечата в паметта ми. Все си мислех, дори като малък, ако бях на негово място, щях ли да натисна спусъка. Щях ли да притежавам нужните качества, за да го убия? Берг бил нормален човек, който не одобрява насилието, но бил там с пистолет, насочен към нечия глава.

Арло погледна Дилън в очите. Впериха очи един в друг както никога досега, тъй като Арло винаги отместваше поглед. Сега беше различен. Изражението на лицето му, движенията на тялото и позата му бяха различни. Вече не беше прегърбен и движеше ръцете си грациозно. Сякаш е смъкнал някакъв костюм и показва на Дилън какво всъщност има отдолу.

— Отказах се от идеята по време на тийнейджърските си години заради заболяването ми. Трябваше да се тревожа за по-неотложни неща. После — и това беше чиста случайност — в една антикварна книжарница открих произведението на един малко известен професор по криминология. Той описва метода, чрез който едно нормално дете се превръща в насилник като възрастен, способен да изнасилва и убива. Една от фазите, през която трябва да преминеш, е озлобление. Тогава извършваш насилие и самочувствието ти се повишава и така насилието става част от личността ти. Не бях извършвал насилие, но бях любопитен да видя какво ще се случи, ако премина през този процес. Започнах с дребни юмручни схватки със съседи и други подобни неща. Удрях хората с разни предмети, докато минаваха наблизо, хвърлях камъни по коли със смъкнати стъкла… но това не беше достатъчно… и после спасих живота на онова момче. Тази история е истина.

— Какво общо има това с въпроса ми, Арло?

— Бях извършил върховния добродетелен акт — рискувах собствения си живот, за да спася живота на невинен човек. Всички ме наричаха герой, но аз не чувствах нищо, никакво въодушевление, нито пък чувство за справедливост или усещане, че съм постъпил правилно. Абсолютно нищо. — Арло въздъхна дълбоко и скръсти ръце. — И тогава се сетих за историята на Мо Берг. Не почувствах нищо, когато направих добро; щях ли да почувствам нещо, ако извърша зло? Насилието, с което експериментирах, беше дребно и незначително. Имах нужда да извърша върховния акт на зло и да измеря въздействието му върху себе си. Трябваше да убия. — Арло се усмихна повече на себе си. — Трябваше да видиш някои от първите ми опити. Влизания с взлом в домове, където имаха аларми, които ме караха да спринтирам през задни дворове, понякога гонен от кучета. Веднъж кола ми прегази крака, когато се опитах да измъкна насила една жена… Беше повече комично. И после извадих късмет. Бях на една бензиностанция, когато четирима млади, хубави, симпатични хора питаха как да стигнат до най-уединения район в щата. Те представляваха всичко най-добро на света. Ако ги убия, това щеше да е най-злият акт, който можех да извърша в моите обстоятелства.

Сега очите на Арло излъчваха противна студенина, каквато преди това Дилън не беше виждал.

— Как го направи?

— Познавах добре района. Когато пристъпите ми бяха силни и тежки, отивах в каньона Койот, за да остана сам. Лесно ги проследих и изчаках удобния момент. — Арло поклати глава. — Но превишената скорост… беше детинска глупост. Направих всичко твърде бързо, дори нямах резервни дрехи, за да се преоблека. Припомняйки си събитията сега, трябваше да намеря някой друг, когато съм подготвен по-добре.

— Как настигна Холи?

— Гората е безпощадна. Горката млада жена направи всеки погрешен завой, който можеше да направи, и после се озова точно където предположих, че ще бъде. Но признавам ѝ го — изисква се огромен кураж, за да скочиш. Мисля дори, че ѝ направих услуга, защото тя намери сила, която не знаеше, че притежава.

На Дилън отново му се догади, като чу, че Арло бил направил услуга на Холи Фалоус, и се наложи да преглътне киселините, които се надигнаха в гърлото му.

Той си пое дъх и отмести поглед встрани.

— Показанията на Лийна бяха истина, нали?