Кървава луна

Арло кимна.

— Това всъщност беше непохватният ѝ опит да се отърве от мен, мъчи се да го направи от известно време. Госпожица Уайтулф е убедителна, признавам ѝ го. Лийна мислеше, че ще ме осъдят на смърт и ще отиде да живее някъде на разноски на държавата. За щастие обаче, тя не знаеше никой от детайлите, за да ги сподели. Макар че си признавам, че когато застана на свидетелското място, си помислих, че е свършено с нас.

Дилън се наведе напред, приковал очи в Арло.

— Ще я нараниш ли, Арло?

— Добър опит, адвокат. Ако ти кажа, че смятам да нараня някого, ти може да нарушиш поверителността между адвокат и клиент и да съобщиш на властите.

— Няма да ти позволя да я нараниш.

— Как бих могъл да я нараня от тук? Не ставай глупав.

Арло въздъхна печално, сякаш си спомни нещо приятно, но за което можеше само да съжалява.

— Мисля, че се справяме доста добре със съдебните заседатели, предвид обстоятелствата, нали?

Дилън стана рязко и едва не се спъна в стола си.

— Добре ли си, адвокат? — попита Арло. — Блед си като призрак.

Дилън бързо излезе от затвора. Едва успя да се измъкне навън и избълва на тротоара малкото съдържание на стомаха си.

Двама мъже, които влизаха в затвора, го видяха и единият се засмя.

82.

Думкането по вратата събуди Лили от сън, който често се повтаряше — взима сина си от училище и иска да ѝ разкаже как е минал денят му. Това беше нещо обичайно за повечето родители, приемаха го за нещо естествено и нормално, но тя би дала всичко, за да може да го изпита.

Лили инстинктивно погледна часовника на нощното шкафче, наближаваше три сутринта и Антъни се размърда и измънка:

— Кой е?

— Откъде да знам?

Тя нахлузи халат и чехли и за всеки случай извади деветмилиметровия си пистолет от сейфа. Скри го зад гърба си и надникна през шпионката. Антъни се прозя в спалнята.

— По дяволите! — измърмори Лили, остави пистолета на масичката със саксията и отвори вратата.

На прага стоеше Дилън със зачервени очи. Олюляваше се и дрехите му бяха раздърпани, а косата — рошава.

— Какви ги вършиш, Дилън? Три часът сутринта е.

— Хей, купонът никога не свършва, а? Нали все това ми повтаряш? Че трябва да се отпусна и да се забавлявам повече. — Той се промъкна покрай нея и добави: — Събуди момчето Тони. Нека си направим истински купон. Имаш ли текила?

— Колко изпи?

— Не знам, но винаги има място за още.

— Седни — каза Лили и му помогна да се довлече до масата в кухнята. — Ще ти направя кафе.

— Само ако има ром в него… Хей, хей. — Дилън леко хвана ръката ѝ. — Имаш ли трева? Защото в момента наистина се нуждая от малко.

— Не, Дилън — отвърна Лили и дръпна ръка, — нямам трева. Седни тук и не мърдай.

Антъни излезе от спалнята, беше само по долнището на пижама. Видя Дилън и попита:

— Какво става?

— Нищо, пич. Дойдох да купонясвам с най-добрата си приятелка. Ние сме най-добри приятели, нали, Лил? Но и ти трябва да се присъединиш към нас. Мисля да пием текила и да се опитаме да намерим малко трева.

Антъни погледна Лили, която заяви:

— Категорично няма да купонясваме. Правя му кафе.

— Подправи го с малко „Калуа“14, моля те. Съвсем мъничко.

Лили сложи кафеварката на печката и после се приближи до масата в кухнята.

— Антъни, би ли ни оставил за минутка?

— Да, разбира се — отговори той, без да откъсва очи от Дилън. — Само по-кротко, Дилън, успокой се, става ли?

— О, Тони! Винаги съм те харесвал. Отначало те мислех за въздух под налягане с твоето червено порше и официални обувки с джинси, но колкото повече те опознавам, толкова повече те харесвам.

Антъни направи гримаса и излезе. Лили седна до Дилън край масата. Той смотолеви нещо от сорта, че купонът ще продължи до зори, а после се отпусна и се втренчи в масата. Лили донесе бутилка вода, отвори я и я бутна в ръката му.

— Изпий я. Веднага!

— Не искам вода.

— Не ми пука — отвърна тя и допря бутилката до устните му. — Пий.

Дилън отпи няколко големи глътки и остави шишето. Усмивката му помръкна и той се вгледа в някаква резка в масата. Прокара пръст по нея, докато двамата седяха мълчаливо, и накрая започна:

— Мамка му. Той…

Дилън не можа да довърши изречението.

Кафето беше готово. Лили напълни една голяма чаша и му я занесе, той отпи малка глътка и остави чашата до водата. Наведе глава, без да може да спре да се клатушка, което означаваше, че е пил толкова много, че по всяка вероятност ще припадне.

— Шофира ли? — попита Лили.

Дилън непохватно поклати глава, сякаш вратът му беше от гума.

— Взех такси.

— Ще спиш тук тази нощ. Изпий водата.

Дилън погледна партньорката си.

— Той го е направил, Лил. И е принудил съпругата си да му помогне. Никога не съм… — Думите излизаха трудно от устата му.

— За кого говориш?

Дилън сякаш събра сили, пое си дълбоко дъх и седна поизправен на стола.

— Арло е убил онези хора…

Лили се облегна назад и отново бутна към Дилън бутилката с вода.

— Вече сме обсъждали това и можеше да почака до сутринта.

— Той ми каза, че го е направил.

— Кога?

— Преди няколко часа.

— Арло го твърди през цялото време.