Кървавата река

Планеристът, един от двамата в настоящия патрул, чийто самолет беше оборудван със ски, не беше много очарован, но не можеше да направи нищо, освен да каже „Прието“. Кацна на някогашната магистрала и рулира до мястото, където единият от двата скайрайдъра стоеше повече или по-малко изправен, с носово колело, зарито в снега.

Като остави двигателя да работи в случай, че се наложи бързо да се махне, Викърс тръгна към него. Вятърът беше разчистил участъци от рушащата се магистрала, но растителността по наклоните беше хванала снега в ледена кора.

Това беше вторият оперативен полет на Викърс, но до този момент той беше кацал само на равния летателен дек на ешелона. Е, това не беше съвсем вярно. Беше извършил четири рисковани приземявания за изпробване на ските, но фактически за първи път изминаваше повече от десет метра на територията на Плейнфолк и преди да пресече Мисури никога не беше виждал толкова много сняг. Той тръгна напред с неточното предположение, че снегът е дълбок само до глезен, но пропадна през крехката снежна кора и потъна до колене. След като се възстанови от първоначалната изненада, се опита да продължи с целенасочената крачка, с която беше тръгнал от скайхока, но скоро беше принуден да премине към патешки ход поради затрупаните под снега корени и стебла, който се заплитаха в краката му.

„Проклета шибана повърхност… Първото семейство трябва да провери мозъците на онези, които желаят да живеят на такова отвратително място.“

Скайрайдърът не беше много далеч от магистралата, но докато стигне до него, Викърс беше изчерпал целия си речник от обидни и неприлични думи по адрес на скапаните високи жици, замислили тази операция.

От въздуха самолетът не изглеждаше повреден, но когато стигна по-близко, Викърс видя, че скайрайдърът се е превърнал просто в скелет. Орда търсещи плячка мюти, досущ като пустинни лешояди, смъкващи годните за ядене части от някоя мъртва камила, бяха оставили металните корпуси чисто голи: седалки, кабели, контролни лостове и жици, инструменти, люкове, части от навес, всеки квадратен сантиметър и всичко, което можеше да бъде отвинтено, разпрано или откъснато, беше изчезнало.

Огледът на покрития със сняг нанос около носовото колело показа, че при кацането скайрайдърът е заорал с откъснатата част на опашката. Викърс съобщи по радиото заключенията си на другите летци, след това се качи в своя скайхок и рулира на изток към другия самолет.

Той също беше оголен, но при внимателното оглеждане Викърс откри някои полезни следи. Петна от изсъхнала кръв върху краищата на назъбената надлъжна греда и спомагателно ребро в смачканата кабина свидетелстваха за силата на удара и вероятността, че най-малко един от петимата души, които търсеха, е или мъртъв, или сериозно ранен.

Под счупеното дясно крило Викърс намери — както и Изо преди него — следи от огън. Боровите клони, които групата на Стив беше сплела, за да направи стени на заслона, бяха разхвърляни и разпръснати, но няколко бяха останали сплетени и показваха за какво са използвани. Примусът и канчетата за храна — които можеха да му разкажат много повече, отколкото бяха разказали на Изо — бяха отнесени като трофеи, но разпръснатата наоколо пепел и капачки от консерви показваха, че оцелелите планеристи са прекарали известно време под заслона, преди да изчезнат в покритата със сняг пустош.

Дали бяха напуснали доброволно, или бяха прогонени от същите мюти, които се бяха нахвърлили върху двата самолета да търсят плячка, не можеше да се установи. Викърс докладва на командира на отделението за състоянието на падналия самолет и мнението си за случилото се.

— Прието, Блу Две. Излитай.

Тези думи беше чакал да чуе Викърс. Той забърза назад към скайхока — беше го извъртял срещу вятъра. Не губи време да се изчисти от снега или да завърже коланите. Просто отвори широко клапата и задържа дъх, докато достигна относителна сигурност във въздуха. Когато висотомерът показа, че скайхокът е на петстотин фута и продължава да се изкачва, от гърдите му се отрони облекчена въздишка.

На следващия ден снеговалежът и облачното небе не позволиха да се извършва търсене от въздуха. Въздушното отделение бездействаше, но останалата част от екипажа и контингентът от Пуебло имаха много работа. След откриване на двата скайрайдъра Хартман реши да продължи напред към Давънпорт. Със завършването на това придвижване щеше да се увеличи обсегът на действие на самолетите с още сто и четиридесет мили, което щеше да им позволи да прекарват повече време във въздуха на изток от Мисисипи.