Кървавата река

Бащата-основател беше умрял през 2045 година от новата ера, около тридесет години след Холокоста, но виждането му за Федерацията и бъдещето беше непрекъснато втълпявано в умовете на неговите потомци. Гробницата, официално открита през 2500 година от новата ера, беше построена в памет на „Затъмнението“ през 2445 година: дълго мечтаният момент, когато първите батальони пионери бяха излезли от земната кора и бяха започнали строителството на първата надземна връзка над Хюстън/Гранд Сентрал.

Това завръщане на земята, което бащата-основател беше поставил като първостепенна цел на следващите поколения, беше първата стъпка към сегашната битка за възвръщане на Света със синьото небе. Пет и половина столетия неспирна партизанска война с коварните мюти, към която трябваше да се прибави също толкова упорита борба за усвояване на огромната, враждебна природа. Природа, покрита с невидимо одеяло от отровен въздух. Тези пет и половина столетия конфликт бяха взели своите жертви, за което свидетелстваше Стената на героите и по-малките монументи на загиналите в дивизионните бази. И сега към този списък беше прибавено името на татко Джак.

Докато гледаха силното, строго лице на бащата-основател, дори Роз — вече започнала все по-силно да се съмнява в честността на онези, които управляваха системата — изпита чувство на сигурност, солидарност, приемственост. И напълно основателно. Първото семейство не беше ли ги защитавало и не се ли беше грижило за тях почти хиляда години? Не беше ли пазило то своето стадо от огньовете на Холокоста и смразяващата тъмнина, която ги бе последвала? Не бе ли ги водило към светлината, която изпълваше Света със синьото небе?

Бащата-основател беше предвидил опасностите, беше изготвил планове, по които четиристотин души и техните семейства бяха оцелели. И когато светът на Старото време беше поднесен на тепсия за разграбване от ордите мюти, които се бяха изсипали от разрушените клоаки, някога горди градове на Америка, той беше дръзнал да мечтае: че един ден, когато покварените и лоши елементи се задавят със собствената си отровна плът, силните и смелите ще се появят да очистят земята и да заемат полагащото им се място под слънцето.

Следващите поколения на Първото семейство съхраняваха грижливо тази мечта и като резултат огромни области на земята сега се контролираха от Федерацията. Но отровното присъствие на мютите все още замърсяваше атмосферата. Според Наръчника тяхната пот, техните екскременти, техният дъх носеха смъртоносни токсини. От телата им се излъчваше смърт, както нагорещената плоча излъчва топлина. И тези отрови, натрупани през годините на активна дейност, бяха увредили тялото на татко Джак и накрая го бяха убили.

През живота на Роз в съобщаваните новини се посочваха цифри, които показваха, че нивото на отрова в атмосферата намалява. Преди години, когато Стив беше дръзнал да пита дали може да има друга причина — освен присъствието на мюти, — която е направила въздуха лош за дишане от трекери, татко Джак се беше ядосал и беше предупредил и двамата, че с такива мисли човек може да си навлече голяма беда. И когато го притиснаха да обясни защо опасността намалява, той удари с юмрук по масата и изкрещя: „Защото с всяка година ние избиваме все повече и повече от онези мръсни кучи синове! Не е ли очевидно? Колкото по-малко са те, толкова по-добър става въздухът! Но никога няма да стане добър за дишане, докато костите и на последния дивак не избледнеят на слънцето и не бъдат заровени в калта!“

Стив обаче беше прекарал половин година като пленник на Плейнфолк мюти, беше ял тяхна храна, беше дишал същия въздух и дори — Роз потрепери при тази мисъл — беше правил любов с една от тях и въпреки това здравето му очевидно не се беше влошило…

— Винаги се чувствам добре… когато идвам тук — промърмори Ани. — Това ме кара да разбирам колко дълго Семейството се е грижило за нас. И колко добре го е правило. Този велик човек там горе, той е направил всичко това. През всичките онези стотици години… той е знаел къде е искал да отиде и какво трябва да направи, за да ни изведе там. И всеки изминал ден ни приближава към тази цел. — Тя въздъхна. — Аз няма да доживея да видя Света със синьото небе, но ти може би. За десет години могат да се случат много неща.

Ани имаше предвид обещанието на Семейството да си възвърне Света със синьото небе през 3000 година от новата ера.

— От онова…

Роз рязко спря. Щеше да каже: „от онова, което ми каза Стив“, но за Ани Стив не се беше върнал от „Луизианската дама“ — официално той беше мъртъв: изчезнал над Уайоминг миналата година. Тя подхвана друга мисъл.

— … хм, от онова, хм, знаеш, което човек чува из университета. От хора, които имат роднини на ешелоните…

— Да?

— Че ще продължи много по-дълго.

— Слухове! — сряза я Ани. — Никога не съм чувала татко Джак да разпространява такива безпочвени слухове. И не искам да ги чувам от теб. Нито сега, нито никога.

Седяха известно време мълчаливи, после Ани извади кърпичка и изтри сълзите от очите си.