Кървавата река

Когато откриваха такива места, ги изследваха и след това ги разрушаваха с експлозив или ги запечатваха и ги пълнеха с газ. Роз беше гледала няколко новинарски предавания, в които се описваше откриването на такива инсталации и последващото им разрушаване — но никога не се споменаваше за хората, живели в тези прашни тунели.

Ако не се брояха предаваните по телевизията съдебни процеси и екзекуции на нарушители на Първи кодекс — които бяха обвинявани в специфични, лични престъпления — Първото семейство не признаваше съществуването на някакви организирани групи дисиденти. И тъй като официалното мнение беше, че такива групи не съществуват, всяко споменаване за тях по дефиниция беше неоснователен слух, а разпространяването на такива слухове беше нарушение на Първи кодекс и при второ такова нарушение човек можеше да стане кандидат за „превъзпитаване“.

Докато слагаше идентификационната си карта в специалния джоб на гащеризона си, Роз мислеше, че животът във Федерацията силно контрастира със свободното съществуване на Плейнфолк, описано от Стив — тя беше споделила това с него по телепатичната им връзка. Връзка така дълбока, че й позволяваше да „вижда“ с вътрешното си око образи, които падаха върху ретината на очите му, да чува същите звуци, да мирише същите миризми и да споделя неговите чувства на силна радост или страх в моменти на смъртна опасност. И болка, защото когато го раняваха, тя също получаваше рани — но те, за разлика от неговите, заздравяваха учудващо само за часове.

Нова група туристи с широко отворени очи се изсипа на подземната станция под търговския център, когато Роз и Ани слязоха на рампата и през въртящата врата отидоха на перона за пътуване на запад. Пристигналата совалка вече беше заминала за депо, където щеше да бъде прехвърлена на друга линия, екипажът щеше да се смени, а после совалката щеше да се върне и да вземе Ани и други пътници, някои чак до западния терминал в Джексън/Феникс в новоприсъединения щат Аризона.

Роз огледа перона, но не видя вуйчо Барт.

— Той няма да дойде, докато не стане време за тръгване — каза Ани. — Барт не чака влакове… те чакат него. — За щатския началник на полицията и другите високи жици имаше запазено специално купе, Ани беше пътувала в него с Барт на идване и щеше да пътува по същия начин обратно. — Не е необходимо да чакаш, ако си имаш някаква работа.

— Искам да остана — каза Роз. — Не се виждаме толкова често и…

— Знам. — Ани се усмихна тъжно. — И сега, когато татко Джак си отиде…

Гледаха се известно време мълчаливо, после Роз каза:

— С мен се случват някои неща. Не мога да обясня, но… Ще отида горе.

Ани я погледна смаяна.

— А какво ще стане с учението ти? Означава ли това, че ще напуснеш лекарския институт?

— Не знам. Може би ще ми позволят да запиша втори курс. Знаеш как е. Разбрах, че съм необходима другаде.

Ани се огледа, след това зашепна:

— Това има ли нещо общо със Стив?

Роз кимна.

Ани помисли върху новината и, изглежда, стигна до някакво решение. Погледна най-близкия часовник, после поведе Роз за ръка към един коридор, който свързваше двете платформи.

— Не мислех, че трябва да го знаеш, но след онова, което ми каза при паметника — че Стив е жив, и онова, което ми каза току-що, трябва да ти призная нещо. Особено след като вече може би никога няма да се видим. — Онова, което щеше да каже, очевидно изискваше голяма емоционална сила.

Роз се накани да я прекъсне, но Ани хвана ръцете й.

— Не! Изслушай ме. Направих всичко по силите си да възпитам и двама ви по Книгата във всичко, което една майка-настойничка е длъжна, но при толкова дългото отсъствие на татко Джак това не беше лесно. Спомням си времена, когато бих могла да бъда по-мила и по-грижовна, и знаех, че вие искахте да съм такава, но… не бях.

— И знаеш ли защо? — продължи тя. — Във вас двамата имаше нещо. Начинът, по който си приказвахте, без да говорите, ме плашеше. Може би си въобразявах, но когато бяхте заедно… аз и татко Джак, и останалият свят сякаш бяхме изключени за вас. Вие бяхте различни. Особени. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Да…

— Да, вие наистина сте особени. Не ме питай как и защо. Никой не ми го е казал. Много неща не ми казаха, но аз разбрах. — Ани пое дълбоко дъх и сложи ръце върху раменете на Роз. — Аз не ви носих в себе си, мила. Нито теб, нито Стив.

— О, Ани…

— Замълчи! Ти току-що завърши част от обучението си в Института за живот…

— Да, но не по акушерство. Това е семеен въпрос.

— Но ти знаеш приблизително как става това… искам да кажа как се раждат хората…

— Разбира се. Беше ни показана серия от видеографики.

— Е, когато влезеш в родилната зала, ти правят пълна упойка. Предполага се, че е за облекчаване на раждането, и обикновено губиш съзнание, но при мен не стана така. Призля ми и повърнах върху докторите, изплаших се и затворих очи, все едно съм изгубила съзнание. И те прекъснаха упойката.

— Никой не допускаше, че поглеждам крадешком продължи Ани. — И двата пъти беше едно и също. Видях бебетата, които извадиха от корема ми. Не бяха онези, които ми дадоха няколко дни по-късно в детското отделение.