Кървавата река

Стив, Клиъруотър и Кадилак също мислеха за бъдещето. Само че тях ги тревожеше не метафизическата връзка с Талисмана, а по-земният проблем как да се придвижат от точка А до точка Б. Това разстояние беше огромно, но най-много ги тревожеше разбирането, че пътуването от езеро Мичиган до високите равнини на Уайоминг трябва да се извърши през неизвестен брой враждебни територии, ревностно защитавани от племена от кръвните линии на Д’Троит и С’Нати — смъртни врагове на Ши-Карго.

— Не разбирам защо не признаеш, че предлаганото от мен решение е идеално — каза Кадилак, когато се събраха за пореден път да обсъдят следващия си ход. — Дори Клиъруотър призна, че е разумно. Ще останем тук, докато не дойде време Плейнфолк да отидат на водата, след това тръгваме на север с делегацията на Коджак за търговския пункт, присъединяваме се към нашите хора — вероятно ще ги води Мистър Сноу — и когато всичко свърши, отиваме с тях у дома в Уайоминг. През целия път ще сме защитени благодарение на примирието. Какво по-просто?

— Нищо — отвърна Стив. — Идеята е блестяща. Съжалявам, че сам не се сетих.

— И аз съжалявам — измърмори Кадилак. — Защото ако се беше сетил, аз щях да се съглася и това щеше да тури край на всички безсмислени спорове!

— Има обаче едно нещо в нея, което куца. Ако приемем твоето предложение, това означава да висим тук до края на май. До края на периода, който вие наричате Нова земя.

— И какво от това?

— За три месеца могат да се случат много неща.

— Брикман. Колко пъти трябва да ти повтарям? Нищо няма да се случи с нас.

— Тогава защо чакаме? Защо не тръгнем направо?

Кадилак отвърна с уморена въздишка.

— Защото няма смисъл да предизвикваме съдбата. — Той вдигна ръка да спре Стив. — Да, знам какво ще кажеш, но моето виждане за значението на нашата роля в общата схема на нещата не се обезсмисля от желанието ми да вземем разумни предпазни мерки.

Стив се обърна към Клиъруотър.

— И този човек ме обвиняваше, че съм бил неискрен…

— Аз не съм неискрен. Просто подчертавам един факт.

— Разбрах. Добре. Ако в дебелата ти глава има място за някакви оригинални идеи, чуй внимателно следното. Може би ние тримата наистина сме родени в сянката на Талисмана… макар че защо е трябвало да избере мен, е загадка… и може би това обяснява защо стигнах толкова далеч. Може би ние наистина сме тук, за да постигнем нещо, но доколкото знам, още никой не е обяснил какво е това нещо.

— Въпросът е следният — продължи Стив. — Вие сте тук, ходите важно насам-натам и си мислите, че сте недосегаеми, но минавало ли ви е през ума, че може би ние вече сме направили онова, което се иска от нас? Ако е така, какво ще стане с нас? Не са ли прекомерно големи изискванията ни? Няма ли нашият голям приятел на небето да оттегли защитата си? — Стив беше ужасно сериозен, но си струваше да се види лицето на Кадилак. Засягането на новоустановения авторитет на мюта му достави голямо удоволствие. — Помислете за…

— Ще помисля. Но ти току-що ни вдъхнови. Това, което каза, е най-добрият аргумент, който съм чувал за тръгване по най-сигурния начин за дома. През търговския пункт. След три месеца.

— Не можем да си позволим да чакаме толкова време.

— Разбирам. Въпреки твърдението ти, че може би няма повече да се радваме на защитата на Талисмана, ти предлагаш да изоставим всякаква предпазливост и просто… да си тръгнем по залез-слънце.

— Разбирам рисковете — каза Стив. — Но не се отнася само за нас. Ако не действаме бързо, ще пострадат много други хора.

— Ох, докога ще продължаваш? — недоволно възкликна Кадилак.

— Зависи от това колко можеш да си държиш устата затворена.

Мютът го подкани да продължи.

— Не мога да престана да се тревожа за кораба на джапа, над който прелетяхме — каза Стив. — Ако ни е видял, можем да имаме неприятности.

— Не разбирам как, но не се съмнявам, че ще ми кажеш.

— Яма-Шита има изключителна лицензия за търговия на Големите езера. Което означава, че този кораб е един от неговите. Двете постройки, които видях на брега, подсказват, че това е постоянен лагер. Не знам какво целят, но джапите няма да построят нещо толкова далеч без някакви средства за комуникация. Предполагам, че използват или някакъв съобщителен кораб, или…

— Пощенски гълъби… — Кадилак погледна Клиъруотър. — И ако са ни видели…

— … можеш да си повече от сигурен, че новината вече е стигнала до Саракуза.

Дворецът в Саракуза беше главната квартира на рода Яма-Шита.

— Но — започна Клиъруотър — Яма-Шита е…

— Мъртъв. Знам. — Стив сложи ръка върху рамото й. — Но родът му не е. Така че какво следва, Кади? Ти си единственият, която е влизал в главите на тези хора.

Въпросът подсили раздразнението на Кадилак от непрекъснатата съпротива на Стив срещу неговите планове и той изсумтя: