Кървавата река

Друг интересен факт, който стана известен от разговора на Стив с лодкарите, беше, че Голямата река е считана за ничия от племената, чиято територия граничеше с езерото Мичиган. На практика това означаваше, че лодки на иначе враждебни племена често ловяха риба една до друга, без рибарите да изпитват нужда да си прерязват гърлата.

Стив просто запомни това заедно с всичко друго, което научи за Коджак. Чак по-късно, когато Кадилак направи свое собствено стряскащо откритие, тази страна от нравите на мютските рибари го наведе на една идея.

Откритието дойде неочаквано, когато Стив и Клиъруотър придумаха Кадилак да отиде до брега да наблюдава работата на лодкарите. Като равнинен мют, Кадилак не смяташе риболова за дейност, подходяща за един истински воин — макар старателно да скриваше това от домакините си — и не можеше да разбере каква може да е ползата от взиране в огромното, всяващо страх пространство студена вода.

Клиъруотър беше по-малко изплашена от това, но поради все още пресния спомен от пътуването по Голямата река споделяше антипатията му към сивите, неразгадаеми дълбини. Тя беше дошла по молба на Стив и за да му достави удоволствие, беше успяла да убеди и Кадилак да прекъсне един от безкрайните си разговори с летописеца на Коджак и да се присъедини към тях. Упорит като муле, той прояви малък интерес към работата на рибарите, отхвърли възможността да излезе и да работи с мрежите и се развесели чак когато по залез-слънце на брега запалиха огньове и му предложиха топло място и топла, изпускаща пара порция от дневния улов — който Стив беше помогнал да се извади.

Докато ядяха, тъмнината около тях се сгъсти и извиващите се пламъци оцветиха лицата им с оранжево зарево. Седнал между двамата лодкари, които го бяха поканили да се присъедини към техния екип, Стив гледаше Клиъруотър. Тя се беше погрижила Кадилак да остане на брега, докато той се върне, и сега двамата седяха един до друг. Очите й бяха насочени към Кадилак. Но той беше спрял да яде и се беше обърнал настрана, загледан в нещо на брега на няколко метра зад бърборещата група рибари. Стив погледна в същата посока, но не видя нищо интересно нито в трепкащия кръг светлина, нито в сенките зад него.

Кадилак стана и отиде в тъмнината. Клиъруотър погледна Стив и му направи знак да го последва. Лодкарите и жените им продължиха да се хранят и да си приказват. Имаше няколко огъня и откакто беше започнало готвенето, мютите се движеха от един към друг.

На петнадесетина метра отвъд светлината, хвърляна от огъня, Стив видя Кадилак — коленичил и благоговейно сложил ръце върху един камък. Той клекна до него.

След като за малко бавно помилва камъка, Кадилак внимателно го вдигна на коленете си.

— Какво е това?

— Виждащ камък — отговори развълнувано Кадилак. — Не виждаш ли как свети! Дарбата ми се върна!

Стив виждаше само гладък камък с големината на бебешка глава. Клиъруотър се приближи и когато я погледна, Стив разбра, че тя знае всичко.

— Не тук — каза тя и поведе Стив и Кадилак зад корпуса на една намираща се наблизо лодка. — За момента е по-добре тази дарба да е известна само на нас.

— Какво става? — прошепна Стив, когато седнаха и погледите им се срещнаха.

Клиъруотър му направи знак да замълчи.

Кадилак затвори очи и изглежда, изпадна в транс. Главата му клюмна, после той я изправи и в същото време повдигна виждащия камък и го постави до челото си.

— Извлича от него образи — прошепна Клиъруотър.

Стив задържа дъх.

Без да навежда глава, Кадилак свали камъка върху коленете си. Очите му все още бяха затворени, но вниманието му беше фокусирано върху нещо в голямата водна шир зад Стив, нещо, което само той можеше да види.

— Червено небе… кръв и огън върху водата… коне, излизащи от вълните… с мъртви войници върху тях… със знамена от пламъци…

Мъртви войници… или мъртвешки лица?

Клиъруотър се пресегна и пипна камъка, който лежеше в ръцете на Кадилак.

— Откъде идват тези воини?

— От Източните земи… Ни-Исан…

Беше точно както се беше страхувал Стив.

Клиъруотър постави въпроса, който беше на устата му.

— Нас ли търсят?

— Да…

— Кога ще дойдат?

— Скоро… те знаят, че сме тук…

— Откъде? — попита Стив.

— Предателство… някои, които ни се усмихват, са ни лъжливи приятели…

Стив погледна Клиъруотър и кимна.

— Ясно. — Можеше да каже и без да пита, че те знаят кой е виновникът.

През следващите пет дни тримата тайно следяха Карнеги-Хол и с помощта на цифровите часовници, взети от двамата „мексиканци“ в Лонг Пойнт, отбелязваха неговите излизания и времето, през което отсъстваше. Винаги, когато беше възможно, вървяха подир него на безопасно разстояние и го наблюдаваха. Скоро започна да се очертава една схема. Общо взето Карнеги се държеше съвсем естествено и очевидно не знаеше, че е под наблюдение, но имаше един момент, рано сутрин, когато той, изглежда, проявяваше предпазливост.