Кървавата река

Стив седеше в колибата, която споделяше с Клиъруотър, гледаше кошницата с гълъбите и размишляваше върху признанието на Карнеги-Хол. Една от птиците, с панделка да покаже, че пътниците са все още „задържани“, трябваше да бъде пусната, когато снегът се стопи; втората трябваше да се държи в резерва в случай, че стане нещо непредвидено.

Кошницата беше между него и Кадилак. Клиъруотър седеше с кръстосани крака на входа с гръб към тях, така че можеше да вижда какво става навън. След като доброволно призна всичко, Карнеги-Хол помоли за прошка, но не беше сигурно, че на него и на старейшините на племето може да се вярва. От друга страна, след като изслушаха неговата версия на историята, Кадилак и Стив не можеха да го осъдят на бърза ръка, още повече че те също бяха виновни в една малка измама.

— Мисля да изпратим съобщението, което чакат джапите.

— Защо? — попита Кадилак.

— Защото те ще ни помогнат да отидем в Уайоминг.

Кадилак го изгледа озадачено.

— Почакай за момент. Мислех, че искаш да ги избегнеш. Не беше ли за това цялата суетня?

— Да, но нещо, което ти каза, когато спорехме, ме наведе на тази идея. Ти говореше да тръгнем на коне по залез-слънце.

— И?

— Така ще стигнем до Уайоминг. На коне.

— На коне… — Кадилак не можеше да повярва на ушите си. — Искаш да кажеш да останем тук и да се изправим срещу цял кораб със самураи само за да вземем три коня…

— Повече от три. Колкото можем.

Кадилак погледна Клиъруотър.

— Виждаш ли какво става, когато човек излиза с лодки във водата? Умът му подгизва!

— Слушай! — викна Стив. — Те вече знаят, че сме тук. Може би дори са решили да ни посетят дори ако гълъбът, който Карнеги-Хол трябваше да изпрати, не пристигне. Защото знаят, че птиците може да са умрели от студ или изядени, или да се е случило нещо друго с тях.

— В такъв случай трябва да преминем към изпълнение на първоначалния ти план и да заминем днес!

— Не можем да го направим.

— Небесна майко! Защо да не можем? — извика Кадилак.

— Не можем просто да изчезнем и да оставим тези хора да бъдат обвинени и наказани. Ако не бяха те, нямаше да преживеем зимата.

— Какви ги дрънкаш?! Те просто ни угояваха, за да ни убият!

— Недей така! Прояви малко признателност. Първоначалното им намерение може да е било такова, но не стана така. Карнеги-Хол ни обясни всичко. Ако ти трябва да помогнеш за сплотяването на Плейнфолк, не трябва ли да започнеш, като покажеш малко лична солидарност?

— Щом казваш. — Кадилак го погледна предпазливо. — Не знаех, че толкова лесно прощаваш.

— Тактическо решение. С кораб, пълен с джапи, тръгнали на път, не е необходимо тези хора да стоят като врагове зад гърба ни. Ние искаме те да се бият заедно с нас.

— Съгласен съм, но може ли да им се вярва?

— Не става дума за доверие. Ти видя реакцията на Карнеги пред Клиъруотър. Те са изплашени от онова, което може да се случи, ако тя реши да действа. Това племе не е имало повелител повече от две десетилетия, но те разпознават такъв, когато го видят. Не се тревожи. Единственото, което трябва да направи тя, е очите й да заблестят и те ще се строят в редица.

— Шегуваш се, Брикман. Единственото нещо, в което можем да сме сигурни, е, че те ще стоят настрана и ще чакат да се присъединят към печелившата страна. Чу какво каза Карнеги. Той е готов да ангажира племето в атака срещу майсторите на желязо, при условие че тя ще успее.

— Да. Не трябва да има оцелели майстори на желязо… защото това може да доведе до втора наказателна експедиция. Това опасение не е неоснователно. Онова, което разбрах от него, е, че племето ще ни окаже всякаква помощ, но ние трябва да предложим план за атака, който… ако се окаже погрешен… няма да се отрази неблагоприятно на Коджак.

— С други думи, трябва сами да свършим цялата работа.

— Кади, тези хора живеят на фронтовата линия. Най-близките майстори на желязо са само на осемдесет мили. Ние сме причината тези джапи да дойдат.

Кадилак удари юмруци в бедрата си.

— Но те нямаше да дойдат, ако Коджак не ни бяха предали!

Стив му махна да се успокои.

— Станалото — станало. Ако си честен, ще признаеш, че ние сме също толкова виновни, колкото и те.

— И какво предлагаш да правим?

— Ти вече отговори.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти прочете камъка. „Кръв и огън върху море…“ Ще се качим на кораба на джапите и когато доближи брега, ще го запалим.

— Просто ей така?

— Да — каза Стив ядосано. — Взривяваме дъното. Той започва да потъва… джапите го напускат… хора и коне плуват към брега… Коджак ги избиват със стрели, докато плуват или когато излязат в плитчините и на брега. Какво ще кажеш?

Кадилак се намръщи.

— Блестящо. Но не пропускаш ли нещо? Ние не знаем кога ще дойде корабът и дори ако знаем, как ще се качим на него преди те да дойдат тук?

— Не се тревожи, ще измислим нещо. Жалко само, че ти използва трите торбички с експлозив. Няма значение… ще трябва да се задоволим с онова, което ще намерим на борда.

— Ти си луд…

— Не, чуй ме. Ако е голям кораб, ще има оръдия. Значи ще носят черен барут. И трябва да имат някакви ракети…

— Надяваш се, че…