Кървавата река

Стив не отговори. Той виждаше всичко това.

— Можем да организираме един фойерверк в кораба за отвличане на вниманието, след това ще използваме черен барут да взривим парния котел и да запалим складираните дърва…

— И ще го довършим, като пробием дупка в корпуса… — В гласа на Кадилак прозвуча саркастична нотка.

— Да. Когато дойдох да те изведа от Ни-Исан, се промъкнах незабелязано в машинното отделение, така че знам общото разположение там. След като взривим парния котел, корабът се превръща в неподвижна патка и дори да загасят огъня…

— Той ще потъне… Да. Трябва да призная, че го представяш като много лесно, но някак си не мога да повярвам, че ще стане.

— Е… очевидно ще изисква известно време да се подготви.

— Точно така. А точно време не ни достига. Те са на колко… осемдесет мили оттук до пристана в Бентън Харбър?

— Може да е малко повече.

— И каква е скоростта на един кораб с колела? Десет мили в час?

— Зависи от времето. Ако има насрещен вятър…

— Добре, нека са осем. Това означава десет часа. Приемам, че двамата ще работим върху този…

— Такава е идеята.

— Добре. От камъка знаем, че корабът ще пристигне под прикритието на тъмнината. Най-доброто време за една изненадваща атака, което мога да си представя, ще е вероятно призори.

— На това разчитам. Но ние можем да имаме повече от десет часа. Зависи колко бавен е корабът.

— Няма голяма разлика. Дните стават по-дълги и няма да имаме дори десет часа тъмнина! Да не би да планираш да разрушим кораба посред бял ден!

— Не. Но вътре в кораба е много по-тъмно.

— Добре, съгласен съм. Нека приемем, че наистина имаме десет часа тъмнина. Освен проблема с качването на борда трябва и да намерим пътя вътре в кораба, да открием помещението с барута и ракетите, да влезем, да откраднем каквото ни трябва, без кражбата да бъде открита, да сложим експлозивите и да се махнем, без да ни хванат. Кажи ми… какво ще правят джапите през цялото това време? Ще стоят и ще ни гледат със скръстени ръце?

Стив избухна.

— За Бога, Кади! Казах, че би могло да стане! Не съм казал, че ще е лесно!

Кадилак поклати глава.

— Трябва да измислим нещо друго, Брикман. Идеята ти е чудесна, но изпълнението й е много трудно.

— Трудно? Това е просто невъзможно! Но въпреки това ще го направим.

— Как?

— Не ме питай как! Още не знам! Просто знам, че ще стане! Може би не точно така, както го обясних, но ние с теб ще потопим този кораб! Искаш да знаеш откъде знам? Когато ти започна да извличаш онези картини от камъка, аз започнах да виждам картини в главата си. — Той спря. — Знаеш ли какво видях? Теб. На кораба. И аз с теб в една каюта… и от пода излизаше вода.

Кадилак, изглежда, прие това откровение съвсем сериозно.

— Вярно ли?

— Не се шегувам, кръвни братко.

— Избягахме ли?

Стив вдигна рамене.

— Не видях. Ще трябва да изчакаме и да видим.

След още един ден, прекаран в теглене на мрежи, Стив намери решение на изглеждащия на пръв поглед нерешим проблем за пресрещане на кораба на майсторите на желязо. Беше толкова очевидно, че му се искаше да се срита за това, че не се беше сетил по-рано. От вълнение изскочи от лодката и не изчака вечерята.

Отведе Клиъруотър настрана и бързо й обясни плана си. После, все още обзет от ентусиазъм от собствената си находчивост и без да я попита какво мисли, затича към центъра на селището, като й викна да го последва.

Измъкна Кадилак от прегръдките на трите му прекалено любвеобилни другарки в леглото, прекъсна протестите му и го заведе при Клиъруотър, която седеше и чакаше пред общата им колиба. Вече беше сложила дърва в огнения камък и пламъците бяха достатъчно ярки, за да четат пластифилмовата карта. Стив седна на една от рогозките за приказване, а Кадилак седна отляво, срещу Клиъруотър, допълвайки триъгълника. Гледаше ги тъжно.

Стив извъртя картата към Кадилак и посочи реперна точка Чикаго.

— Виж… Ние сме тук, а корабът на джапите, който видяхме… — пръстът му се премести към Бентън Харбър — беше някъде тук. Карнеги го разгледал добре, когато човекът с желязна маска го извикал да сключат споразумение да ни хванат, и от описанието, което ми даде, съм сигурен, че е същият. Той смята, че там има двадесет, може би двадесет и пет души, включително жени и деца, плюс онези, които са оставени да пазят кея. Ако се съди от размерите на кораба, не може да се повече от петдесет. Ти каза, че си видял огън на водата. Имаш ли някаква представа за кораба?

— Само че беше огромен… като онези на търговския пункт.

— Квадратните, като онзи, който видях отвътре. Каютата, в която бяхме, беше като онази на Сайд-Уиндър в машинното отделение. Това е разбираемо. Ако онези в Бентън Харбър се канеха да опитат нещо, отдавна щяха да са тук. Обаче не. След случилото се в Херън Пул те ще дойдат с много сила. Не само за нас, но и за да се защитят, в случай че Коджак в последната минута размислят. Джапите не са луди да стоварят шепа бойци на територията на племе, което има хиляда воини. Но преди да се нахвърлят върху нас те ще дойдат тук. — Стив показа Бентън Харбър. — Защото тези хора са единствените, които знаят къде точно сме ние…