Кървавата река

Изчезваше за около тридесет минути в гората край селището. Пътят, по който тръгваше, криволичеше безцелно през концентрично наредените колиби. При всеки случай той влизаше и излизаше от дърветата на различни места — но се връщаше по много по-пряк път, като от време на време спираше да поговори с хора от племето, които излизаха от колибите си да посрещнат изгряващото слънце и да напълнят гърдите си със свеж въздух.

След два дни, докато Кадилак държеше Карнеги-Хол ангажиран в един маратон „по пистата на паметта“, в който двамата поред разказваха историята на племената си, Стив и Клиъруотър тръгнаха из гората, като отчитаха времето, за да определят границите на разходките на летописеца. След като определиха радиуса на разходките, затърсиха — и намериха — или по-скоро чуха — онова, което търсеха.

На седмия ден станаха много преди изгрев-слънце, промъкнаха се на пръсти между колибите и влязоха в скривалището, което бяха приготвили. Бяха се споразумели, че Кадилак ще остане да размени обичайните сутрешни поздрави с Карнеги-Хол, така че да не събуди подозренията му, а после, след като капанът е заложен, ще се присъедини към тях.

Карнеги-Хол наистина се появи — вървеше тихо по хитро замаскирана пътека през гъстите храсти. Спря само на няколко метра от мястото, където лежаха Стив и Клиъруотър. Те наблюдаваха със затаен дъх как той разтвори клончетата на един висок храст и извади една кошница — като онези, използвани от майсторите на желязо за отнасяне на птици на пазара.

Карнеги отговори на тихото гукане на птиците, отвори хранилката, после извади малка торбичка със зърно от вътрешния джоб на кожената си дреха. Торбичката, както и кошницата, бяха изработени в Ни-Исан.

Клиъруотър събра длани пред устните си и издаде един от вибриращите птичи крясъци, които вълчиците М’Кол използваха да общуват помежду си.

Крясъкът предизвика подобен отговор, последван от шум на човек, който се провира през храстите. Карнеги-Хол се обърна. Първоначалната изненада на лицето му се превърна в учудване, когато видя Стив и Клиъруотър. Кадилак пристигна само след секунда.

Летописецът трепна, сякаш щеше да побегне, след това замръзна, защото видя предупреждаващия блясък на леденосините й очи и протегнатите напред ръце, чиито сплетени пръсти сочеха към гърдите му. Пръсти, които можеха да освободят сила, по-голяма от поразяващата мощ на хиляда стрели от арбалет. Торбичката със зърното падна от треперещите му пръсти, но той не се опита да я вдигне. При разкритото предателство Карнеги нямаше никакво желание да проверява търпението на Талисмана с някакво движение, което можеше да се изтълкува погрешно като дръзко неподчинение или — още по-глупаво — опит за нападение.

Докато Стив проверяваше какво има в кошницата, Кадилак прие най-строгото си изражение и погледна укорително летописеца. Той на свой ред се опита да изглежда подходящо разкайващ се, но и да запази известна следа от предишното си достойнство. Положението беше деликатно. Карнеги-Хол беше по-възрастен — и следователно имаше предимство пред по-младия си колега; той също така беше много по-едър от Кадилак и освен всичко друго беше мил домакин.

От друга страна, Карнеги не беше оправдал доверието на хората, на които беше предложил подслон. Такъв вид гостоприемство не беше непознат, но не се предлагаше често на членове на друго племе и още по-рядко на онези, които са от друга кръвна линия. Но строгият кодекс на Плейнфолк, към който се придържаха повечето племена, забраняваше такова предателство. Ако едно племе има лоши намерения спрямо онзи, който търси подслон, то го прогонва или просто го убиваше. Но ако като Коджак го приемеше в огнения кръг и в колибите, обичаят изискваше към госта да се отнасят като към брат или сестра по душа.

Да постъпиш по друг начин се смяташе за акт на безчестие и виновната страна губеше всякакъв статус. Съдба, по-лоша от смъртта, която също следваше неизбежно. От само себе си се разбираше, че се очаква получаващите такова гостоприемство да съблюдават същите строги правила на поведение.

— Колко са? — попита Кадилак.

— Два… — Стив затвори хранилката и постави кошницата в краката на летописеца.

Карнеги-Хол гледаше протегнатите пръсти на Клиъруотър. Те все още бяха притиснати един към друг и насочени към гърдите му като цевите на страхотните оръжия на майсторите на желязо, които беше видял на търговския пункт. Да… трябваше да се досети, преди да се забърка с Избраните. Толкова строга! И никаква усмивка! Ако това беше проба на онова, което щеше да дойде, той беше радостен, че Великата небесна майка Мо-Таун не го беше обременила с възвишена съдба. Е, човек или печели, или губи…

И като пренебрегна проклетото доказателство в краката си, той разпери философски ръце и се опита с усмивка да обезоръжи главния си обвинител.

— Какво мога да ти кажа…

Стив беше най-бърз.

— Всичко.