Кръвно обещание

Колкото повече си мислеше за това, толкова повече кипваше, а гневът и раздразнението се усилваха по начин, характерен повече за мен, отколкото за нея. Понякога й се искаше да се разкрещи, да отиде директно при Татяна и да й заяви, че се отказва от взаимното им споразумение. Никой колеж не си заслужаваше подобна жертва. Може би дори щеше да заяви на Татяна, че е настъпило време за революция, време да се пренареди целият свят на мороите…

Лиса примигна, смаяна от откритието, че трепери. Откъде бяха дошли всички тези чувства? Едно беше да е разстроена от Татяна, но това…? Не беше имала подобни пристъпи на гняв, откакто за пръв път бе започнала да използва духа. Пое дълбоко въздух и се опита да приложи някои техники за успокояване, за да не заподозре Ейвъри, че е на границата да откачи.

— Просто мразя хората да говорят за мен, това е всичко — каза Лиса накрая.

Ейвъри, изглежда, не бе забелязала мимолетния изблик на гняв у Лиса.

— Е, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, не всички си мислят това за теб. Запознах се с едно момиче… Мия? Да, така се казваше. Не е от кралски произход. — Презрителният тон на Ейвъри подсказваше, че и тя е от кралските потомци, които имат „особено отношение“ към обикновените морои. — Тя само се изсмя на слуховете, че с Ейдриън сте гаджета. Каза, че е абсурдно.

Лиса едва сдържа усмивката си. Мия някога й беше съперница и егоцентрична лигла. Но след като стригоите убиха майка й, Мия се бе изпълнила с гняв и решителност, което се бе понравило на нас двете с Лиса. Мия живееше в двора с баща си, тайно се обучаваше на бойни умения, така че един ден да може да влезе в директна схватка със стригоите.

— О — рече внезапно Ейвъри. — Ето го и Саймън. Трябва да вървя.

Лиса погледна през коридора и видя суровия пазител на Ейвъри. Саймън не беше толкова мрачен, колкото Рийд, братът на Ейвъри, но имаше същото намусено и сковано изражение, както когато Лиса го видя за пръв път. Макар че явно Ейвъри, изглежда, се разбираше добре с него.

— Добре — кимна Лиса. — Ще се видим по-късно.

— Разчитай на това — увери я Ейвъри и понечи да тръгне.

— О, и, Ейвъри…

Ейвъри я погледна.

— Да?

— Ейдриън е свободен.

Единственият отговор на Ейвъри бе кратка усмивка, преди да се присъедини забързано към Саймън.

В Бай панихидата, организирана от семейството на Дмитрий, беше в пълен ход. Съседи и приятели, всички дампири, пристигаха един по един, мнозина носеха храна. Това беше първото ми впечатление от общността на дампирите, които все още не ми се струваха толкова мистериозни, колкото бе намекнала Сидни. Кухнята бе превърната в нещо като банкетна зала, където кухненският плот и всички налични маси бяха покрити с чинии. Някои от блюдата ми бяха познати, имаше много десерти — курабийки, ухаещи на прясно изпечени, и пасти, покрити с различни ядки и сладолед. Някои от ястията не бях виждала никога досега и не бях сигурна, че искам отново да видя. И по-конкретно една купа, пълна с лигаво зеле, която се стараех да избегна на всяка цена.

Но преди да седнем да се храним, всички излязоха навън и се събраха в полукръг в задния двор. Това бе единственото място, което можеше да побере толкова много хора. В този момент се появи свещеник, от човешката раса. Това малко ме изненада, но предположих, че тъй като живеят сред хората, дампирите навярно посещават техните църкви. А и повечето хора не различаваха дампирите, така че навярно свещеникът изобщо не предполагаше, че не присъства на обикновена панихида. Малцината морои, които бяха в града, също бяха дошли, но те също, малко или много, можеха да минат за хора — макар и по-бледи, особено ако съумееха да скрият острите си кучешки зъби. Хората не очакваха да видят свръхестествени същества в града си, дори те да се намираха под самите им носове, така че много рядко им хрумваха подобни мисли.

Всички притихнаха. Слънцето клонеше към залез и от запад небето бе обагрено в оранжево зарево. Дългите сенки падаха върху насъбралото се множество. Свещеникът водеше погребалната служба на руски, с напевен глас, който звучеше някак си нереално и тайнствено в притъмнелия двор.

Всички църковни служби, на които бях присъствала досега, бяха извършвани на английски, но чувството бе същото. От време на време присъстващите се прекръстваха. Аз не знаех какво трябва да се говори, затова просто наблюдавах и чаках, оставяйки скръбният и монотонен глас на свещеника да изпълни душата ми. Чувствата ми към Дмитрий се надигаха в мен като бушуващ ураган, но аз с все сили се опитах да ги укротя, да ги заключа в сърцето си. Когато службата най-после свърши, странното напрежение, което бе обзело групата, се разсея. Хората отново се раздвижиха, прегръщаха роднините на Дмитрий, ръкуваха се със свещеника. Той си тръгна малко след това.