Кръвно обещание

Олена приближи забързано към нас, преди да успея да отговоря. Улови ръката ми.

— Търсихме те. Къде се забави толкова? — Въпросът бе към Виктория.

— Ейб беше…

Олена поклати глава.

— Няма значение. Хайде, елате. Всички чакат.

— За какво? — Попитах, като се оставих да ме поведе през къщата към задния двор.

— Трябваше да ти кажа — заобяснява Виктория, докато вървеше забързано до нас. — Това е моментът, когато всички са насядали и си спомнят Дмитрий, като разказват истории за него.

— Никой не го е виждал отдавна. Не знаем какво се е случило с него напоследък — поясни Олена. — Ти трябва да ни разкажеш.

Трепнах. Аз? Стреснах се, особено когато излязохме навън и видях всички онези лица край огъня. Не познавах никого от тях. Как можех да им говоря за Дмитрий? Как можех да разкрия това, което бе най-съкровената част от душата и сърцето ми? Всичко се размаза пред очите ми и си помислих, че ще припадна. В първия миг, изглежда, никой не ме забеляза. Говореше Каролина с бебето на ръце. От време на време млъкваше, а останалите избухваха в смях. Виктория седна на едно одеяло, постлано върху земята, и ме придърпа до себе си. След малко и Сидни се настани до нас.

— Какво казва тя? — попитах шепнешком.

Виктория се заслуша няколко минути в сестра си, сетне се наведе към мен.

— Говори за времето, когато Дмитрий е бил много малък, как често молел нея и приятелките й да му разрешат да си поиграе с тях. Бил около шестгодишен, а те на осем и не искали да се мотае край тях. — Виктория спря, за да чуе останалата част от историята. — Накрая Каролина му казала, че може да играе с тях, ако се съгласи да се ожени за куклите й. И така Каролина казала на приятелките си да го облекат, подредили куклите в редица и церемонията започнала. Дмитрий се оженил поне десет пъти.

Не можах да сдържа смеха си, докато се опитвах да си представя как суровия, секси Дмитрий, когото познавах, се оставя на сестра си да го облече. Сигурно се е отнесъл към тази сватбена церемония с куклите също толкова сериозно и стоически, както приемаше и задълженията си на пазител.

След това говориха други хора и аз се опитвах да следя превода. Всички истории бяха за добротата на Дмитрий, за силния му характер. Дори и да не се е биел с неживите, Дмитрий винаги е помагал на нуждаещите се и по-слабите, винаги е постъпвал правилно, дори в ситуации, които са излагали живота му на риск. Това не бе изненада за мен. Дмитрий винаги постъпваше правилно.

Тъкмо заради това негово поведение го обичах толкова много. И аз приличах на него. Също се впусках да помагам на онези, които се нуждаеха, макар че понякога не би трябвало да го правя. Другите ме наричаха луда заради това, но Дмитрий разбираше. Той винаги ме разбираше и част от това, върху което работехме, беше как да обуздая импулсивното желание да се впусна в опасно начинание, да обмисля и преценя рисковете. Имах чувството, че никога никой на този свят нямаше да ме разбира така, както той ме разбираше.

Не бях осъзнала, че лицето ми е мокро от сълзи, докато не забелязах, че всички ме гледат. Отначало реших, че сигурно ме мислят за луда, задето плача, но сетне осъзнах, че някой ми бе задал въпрос.

— Те искат да им разкажеш за последните дни на Дмитрий — каза ми Виктория. — Кажи ни нещо. Какво е правил? Какъв е бил?

Избърсах лицето си с ръкава на ризата и се втренчих в огъня. И преди съм говорила пред други без колебания, но сега беше различно.

— Аз… аз не мога — казах на Виктория с напрегнат и тих глас. — Не мога да говоря за него.

Тя стисна ръката ми.

— Моля те. Те имат нужда да чуят за него. Трябва да знаят. Просто ни кажи каквото и да е. Какъв беше той?

— Той… ти е бил брат. Ти знаеш.

— Да — рече тя нежно. — Но ние искаме да знаем какво е твоето мнение за него.

Продължавах да се взирам в огъня, наблюдавах как пламъците танцуваха, изменяйки цвета си от оранжев в син.

— Той… той беше най-добрият мъж, когото някога съм познавала. — Млъкнах, за да се окопитя, а Виктория се възползва от паузата, за да преведе думите ми на руски. — И беше един от най-добрите пазители. Искам да кажа, че беше много по-млад в сравнение с мнозина от тях, но всички знаеха кой е. Познаваха репутацията му и мнозина търсеха съвет от него. Наричаха го бог. И винаги, когато имаше схватка… или опасност… той винаги беше в предната редица. Никога не е трепвал, не се е колебал. А преди два месеца, когато училището ни бе нападнато…

Тук се задавих. Близките му ми бяха казали, че знаят за атаката — че всички знаят за нея — и от лицата на тук присъстващите, разбрах, че беше истина. Не беше нужно да се разпростирам надълго и нашироко за онази нощ и преживения ужас.

— През онази нощ — продължих — Дмитрий се хвърли в битка със стригоите. Двамата бяхме заедно, когато разбрахме за нападението. Аз исках да остана и да му помогна, но той не ми позволи. Само ми каза да бягам и да предупредя останалите. А той остана, без да знае с колко стригои ще трябва да се бие, докато извикам помощ. Все още не зная с колко се е сражавал, но бяха цяла група. И той се е справил с всички съвсем сам.