Кръвно обещание

Дойде време за храната. Чиниите бяха напълнени и всички се настаниха където намерят място в къщата и на двора. Никой от гостите не ме познаваше, а близките на Дмитрий бяха твърде заети, за да ми обръщат много внимание, докато сновяха наоколо и се опитваха да посрещнат всички и да ги настанят удобно. Сидни остана с мен през по-голямата част от времето и въпреки че си говорехме за незначителни неща, присъствието й ми действаше успокоително. Двете седяхме на пода в дневната, облегнати на стената, близо до шкафа с книгите. Тя, както винаги, едва докосваше храната си, което ме накара да се усмихна. Имаше нещо успокояващо в този познат навик.

Когато вечерята приключи, хората продължиха да разговарят на малки групи. Не разбирах нищо от приказките им, но постоянно чувах да се споменава едно име: Дмитрий, Дмитрий. Това ми напомни за неразбираемото съскане на призраците, когато ме посещаваха. Беше потискащо и задушаващо, силата, с която това име, гнетеше сърцето ми. Дмитрий, Дмитрий. Още малко и имах чувството, че нямаше да издържа. Сидни бе изчезнала за малко и аз реших да изляза навън за глътка свеж въздух. Някои от гостите бяха запалили огън в задния двор и сега седяха около него и разговаряха за Дмитрий, така че аз се насочих към предния двор.

Излязох на улицата. Нямах намерение да се отдалечавам много. Вечерта беше ясна и топла, с луна и звезди, които грееха ярко върху черното кадифе на нощното небе. Чувствата ми бяха объркани и сега, когато бях далеч от останалите, си позволих част от онези дълго потискани емоции да се освободят във вид на мълчаливи сълзи, които рукнаха по страните ми. Когато отминах две къщи, седнах върху ръба на тротоара, за да си почина и насладя на тишината около мен. Но покоят ми не трая дълго — острият ми слух долови звука от гласове, които приближаваха откъм къщата на Беликови. Появиха се три фигури. Единият, висок и слаб, беше морой, а другите двама — дампири. Когато спряха пред мен, ги погледнах. Без да си давам труд да ги поздравявам, аз останах на мястото си и вперих поглед в тъмните очи на мороя. Не бях видяла групата по време на панихидата, но разпознах мороя от някъде другаде. Устните ми се извиха в крива, принудена усмивка.

— Ейб Мазур, предполагам.

Глава 9

— Мислех, че си сън — казах аз.

Всички останаха прави — дампирите, наобиколили мороя в нещо като предпазен щит. Лицето на Ейб бе онова странно лице, което виждах, докато се люшках между съзнанието и безсъзнанието след битката в обора. Беше по-възрастен от мен, на години по-близо до Олена. Имаше черна коса, козя брадичка и тен на лицето, доколкото можеше да има един морой. Ако някога сте виждали загорели или мургави хора, които са болни и пребледнели, много приличаше на тях. В кожата му се съдържаше някакъв пигмент, но силната бледност надделяваше. Но най-смайващото от всичко бяха дрехите му. Носеше дълго, тъмно, очевидно много скъпо палто и тъмночервен кашмирен шал. Под него се виждаше златна верижка, в комплект със златна халка, която проблясваше на едното му ухо. Съдейки по тази пищна фасада, първоначалното ми заключение за този тип щеше да е, че е пират или сводник. Но миг по-късно промених мнението си. Нещо в него подсказваше, че не би се спрял пред нищо, за да наложи волята си.

— Сън, а? — рече мороят с почти незабележима усмивка. — Това не е нещо, което често чувам. Всъщност, не. — Явно размисли. — Обикновено се появявам в кошмарите на другите. — Не беше нито американец, нито руснак. Не можех да определя акцента му. Дали се опитваше да ме впечатли, или сплаши с лошата си репутация? Сидни не се страхуваше от него, но определено проявяваше завидна доза предпазливост.

— Е, предполагам, че вече знаеш коя съм — заключих. — Така че въпросът в момента е: ти какво правиш тук?

— Не. — Усмивката му стана малко по-студена. — Въпросът е ти какво правиш тук?

Посочих към къщата, опитвайки се да го давам непукистки.

— Присъствам на погребение.

— Не за това си дошла в Русия.

— Дойдох в Русия, за да кажа на семейство Беликови, че Дмитрий е мъртъв, след като, доколкото разбирам, никой не си е дал труда да го направи.

Това се превръщаше в доста удобно обяснение за присъствието ми тук, но докато Ейб ме изучаваше, по гърба ми пробягаха ледени тръпки, както когато Ева ме гледаше. Също като онази луда старица и той не ми вярваше и аз отново усетих опасния нюанс в иначе привидно приветливата му личност.

Ейб поклати глава и усмивката му изчезна напълно.

— Това също не е причината. Не ме лъжи, момиченце.

Усетих как настръхвам.

— А ти не ме разпитвай, старче. Не и ако не си готов да ми кажеш защо ти и приятелчетата ти сте рискували, изминавайки целия този път, за да вземете Сидни и мен.

Дампирите на Ейб се сковаха, като чуха обръщението „старче“, но за моя изненада, той отново се усмихна — макар че усмивката му не достигна до очите.

— Може би просто ти помагам.

— Не се връзва с това, което чух. Ти си този, който е наредил на алхимиците да изпратят Сидни тук с мен.