Кръвно обещание

Осмелих се да погледна лицата около мен. Всички бяха толкова тихи и неподвижни, че се зачудих дали дишат.

— Беше много трудно — казах им. Без да осъзнавам, гласът ми се бе превърнал в шепот. Наложи се да повторя по-високо. — Беше много трудно. Не исках да го оставям, но знаех, че трябва. Бе ме научил на толкова много неща, но най-главното беше, че ние трябва да защитаваме другите. Мой дълг беше да предупредя останалите, въпреки че отчаяно исках да остана с него. През цялото време сърцето ми повтаряше: „Върни се, върни се. Върви при него!“ Но знаех какво трябва да направя, а и освен това знаех, че част от него се опитва да ме защити и опази. И ако ролите ни бяха сменени… ами аз също щях да го заставя да побегне.

Въздъхнах изненадана, че бях изляла толкова много от стаеното в сърцето ми. Върнах се към битката.

— Дори и след като останалите пазители му се притекоха на помощ, Дмитрий продължи да се сражава неуморно и изби повече стригои, отколкото всички останали. — Всъщност после двамата с Кристиан избихме повечето. — Той… той беше невероятен.

Разказах им останалата част от историята, която бях разказала и на близките му. Само че този път поукрасих малко подробностите, като наблегнах колко неустрашим и безпощаден е бил. Докато говорех, думите ми причиняваха болка и все пак… изпитах облекчение да ги изрека. Толкова дълго бях пазила само за себе си спомените от онази нощ. Но накрая трябваше да им разкажа за пещерата. А това… това беше най-лошото.

— Попаднахме в капан, докато бягахме от пещерата на стригоите. Тя имаше два входа и ние нападнахме от двете страни. Някои от нашите се оказаха в капан, а и имаше повече стригои, отколкото първоначално смятахме. Загубихме хора… но щяхме да загубим повече, ако Дмитрий не беше там. Той отказа да напусне пещерата, докато всички не излязат. Не се боеше да рискува живота си. Знаеше, че трябва да спаси останалите…

Видях в очите му онази решителност. Планът беше да се оттеглим веднага след като всички излязат, но имах чувството, че щеше да остане, докато не убие всеки стригой, изпречил се на пътя му. Но все пак се подчини на заповедите и накрая започна да се оттегля, когато видя, че всички вече са в безопасност. В онези последни мигове, преди стригоят да го ухапе, очите на Дмитрий се срещнаха с моите. Погледът му бе пълен с толкова любов, че сякаш цялата пещера се изпълни със светлина. Изражението му ми казваше това, за което бяхме говорили по-рано: Можем да бъдем заедно, Роуз. Скоро. Почти успяхме. И нищо вече не може да ни раздели…

Все пак не споменах тази част. Когато разказах историята докрай, лицата на събралите се бяха мрачни, но в същото време изразяваха безкрайно благоговение и уважение. Зад останалите забелязах Ейб и пазителите му, които също слушаха. Неговото лице бе неразгадаемо. Сурово, но не сърдито, нито заплашително. Малки чашки започнаха да обикалят присъстващите и някой подаде една и на мен. Един дампир, когото не познавах, един от малкото мъже, които присъстваха, стана и вдигна чашата си във въздуха. Говори високо и почтително и чух няколко пъти да споменава името на Дмитрий. Когато свърши, отпи от чашата си. Всички го последваха, така че и аз не останах по-назад.

И едва не се задавих до смърт.

Беше все едно огън в течна форма. Беше ми потребна цялата ми сила, за да преглътна и да не опръскам тези около мен.

— К…какво е това? — попитах, докато кашлях.

Виктория се ухили.

— Водка.

Погледнах я над ръба на чашата.

— Не, не е. И преди съм пила водка.

— Но не руска водка.

Очевидно не бях. Насилих се да изпия останалото в знак на уважение към паметта на Дмитрий, макар да имах чувството, че ако той беше тук, нямаше да ми позволи. Мислех, че след като разкажа историята си, вече няма да съм в центъра на всеобщото внимание, но явно бях сгрешила. Всички ми задаваха въпроси. Искаха да узнаят повече за Дмитрий, повече за живота, който бе водил напоследък. Искаха да знаят всичко за нас като двойка. Изглежда, всички бяха разбрали, че двамата с Дмитрий бяхме влюбени — и явно нямаха нищо против. Разпитваха ме как сме се срещнали, колко дълго сме били заедно…

И през цялото време продължиха да ми пълнят чашата. Твърдо решена да не изглеждам като глупачка, продължих да пия, докато накрая вече успявах да преглътна водката, без да се задавя с течността или да я изплюя. Колкото повече пиех, толкова по-шумни и оживени ставаха историите ми. Крайниците ми започнаха да се преплитат и една част от мен осъзнаваше, че всичко това не е никак добра идея. Е, добре, всички части от мен го знаеха.

Накрая хората започнаха да се разотиват. Нямах представа кое време е, но мисля, че минаваше полунощ. А може и да беше по-късно. Аз също се изправих, като установих, че е доста по-трудно, отколкото очаквах. Целият свят се люлееше, а стомахът ми никак не бе в съгласие с мен. Някой ме хвана за ръката, за да не падна.

— По-леко — каза Сидни. — Не се напрягай. — Бавно и внимателно тя ме поведе към къщата.