Кръвно обещание

— Господи — простенах. — Да не би да използват това чудо за ракетно гориво?

— Никой не те е карал да го пиеш.

— Хей, не ми чети лекция. Освен това трябваше да съм любезна.

— Разбира се — промърмори тя.

Влязохме вътре, но след това предстоеше почти невъзможната задача да се кача до стаята, в която ме бе настанила Олена. Всяка крачка беше истинско мъчение.

— Всички те знаят за мен и Дмитрий — изфъфлих, чудейки се дали бих казала всичко това, ако бях трезва. — Но аз никога не съм им казвала, че сме били заедно.

— И не беше нужно. Беше изписано на лицето ти.

— Държаха се все едно съм негова вдовица или нещо подобно.

— Може и да си. — Стигнахме до стаята ми и тя ми помогна да седна на леглото. — Тук наоколо малко хора се женят. Ако си с някого достатъчно дълго, се смята, че все едно сте женени.

Въздъхнах и с размътените си очи се втренчих в пространството.

— Той ми липсва толкова много.

— Съжалявам — промълви Сидни.

— Дали някога ще се почувствам по-добре?

Въпросът ми, изглежда, я изненада.

— Аз… не зная.

— Никога ли не си била влюбена?

Тя поклати глава.

— Не.

Не бях сигурна дали е късметлийка или не. Не бях сигурна дали всички светли и щастливи дни, които бях имала с Дмитрий, си струват огромната болка, която изпитах сега. След миг вече знаех истината.

— Разбира се, че си струват.

— Какво? — попита Сидни.

Осъзнах, че съм казала мислите си на глас.

— Нищо. Просто си говорех. Трябва да поспя.

— Имаш ли нужда от още нещо? Повръща ли ти се?

Опипах бунтуващия ми се стомах.

— Не, но благодаря.

— Добре. — И тя излезе от стаята по типичния си забързан начин, като пътьом изгаси всички лампи и затвори вратата.

Мислех си, че веднага ще заспя. Честно, исках го. Тази вечер сърцето ми се бе отворило толкова много за Дмитрий, че исках цялата тази болка да изчезне. Исках мрак и забвение. Вместо това, може би защото бях като лакомник, заслужаващ наказание, сърцето ми реши да довърши работата и да се разтвори докрай.

Отидох да посетя Лиса.

Глава 10

По време на обяда всички се чувстваха толкова добре с Ейвъри, че групата се бе събрала отново същата вечер и си бе устроила лудешки купон. Лиса си мислеше за това, докато на следващата сутрин беше в час по английски. Миналата нощ бяха останали до късно, нарушавайки вечерния час. Споменът извика усмивка на устните на Лиса, докато потискаше една прозявка. Не можех да сдържа леката ревност, която изпитах. Знаех, че щастието на Лиса се дължи на Ейвъри и колкото и да беше дребнаво, това малко ме дразнеше. В същото време… приятелството с Ейвъри ме караше да се чувствам по-малко виновна, задето бях изоставила Лиса.

Тя отново се прозя. Беше й трудно да се концентрира върху „Алената буква“2, докато се бореше с последствията на лекия махмурлук. Ейвъри, изглежда, разполагаше с неизчерпаем запас от алкохол. Ейдриън се бе развихрил, но Лиса беше малко по-колеблива. Тя отдавна се бе отказала от лудешките купони, но миналата вечер се бе поддала на всеобщото настроение и бе изпила повече чаши вино, отколкото трябваше. По странна ирония приличаше на моето безразсъдство с водката. И двете бяхме прекалили с пиенето, въпреки че се намирахме на хиляди километри една от друга.

Внезапно пронизителен вой разцепи въздуха. Лиса вдигна рязко глава, както и всички останали в класа. В ъгъла на стаята малката пожарна аларма мигаше и пищеше предупредително. Съвсем естествено някои от учениците се развеселиха, а други се престориха на уплашени. Останалите изглеждаха изненадани и стояха в очакване по местата си.

Учителката също изглеждаше стресната и след кратък оглед Лиса реши, че не е планирана тревога. Обикновено учителите бяха предварително информирани, когато се провеждаше тренировка за действие при пожарна тревога, но госпожа Малой нямаше онова типично изражение, което учителите добиваха, когато се опитваха да преценят каква част от урока им ще пропадне.

— Хайде, тръгвайте — рече госпожа Малой раздразнено, като грабна някакъв клипборд, с прикрепените към него листа. — Знаете какво трябва да правите. — Процедурата при пожарна тревога беше добре отработена.

Лиса последва останалите и настигна Кристиан.

— Ти ли го направи? — попита тя.

— Не. Макар че ми се щеше да бях. Този час направо ме убиваше.

— Теб? Аз имам най-ужасното главоболие, което можеш да си представиш.

Той й се ухили многозначително.

— Да ти е за урок, малка госпожице Пиянде.

В отговор тя му се нацупи и го ръгна леко в ребрата. Двамата стигнаха до мястото в двора, определено за събиране на класа, и се присъединиха към подобието на редица, която останалите се опитваха да образуват. Госпожа Малой пристигна, провери всички по списъка и остана доволна, че никой не липсва.

— Не мисля, че това е било планирано — промърмори Лиса.

— Съгласен съм — отвърна Кристиан. — Което означава, че дори и да няма пожар, ще мине известно време.

— Ами, тогава няма какво да висите тук, нали?