Кръвно обещание

Изпълних се с огромно облекчение, когато видях, че наближаваме центъра на града… само че ние го подминахме.

— О, хайде стига — измърморих. — Къде, по дяволите, отиваме?

Без да се обърне, Ева избъбри нещо.

— Баба каза, че вуйчо Димка никога не би се оплаквал толкова много.

Момчето не беше виновно за случващото се. Той беше просто посредник, но въпреки това всеки път, когато заговореше, ми идеше да го сритам. Както и да е, продължих да нося товара си и не казах нищо повече. Донякъде Ева имаше право. Бях ловец на стригои и беше истина, че Дмитрий никога не би се оплакал заради капризите на една стара дама. Щеше търпеливо да изпълни задължението си.

Опитах се да го призова в мислите си и да почерпя сили от него. Отново си спомних онзи път в хижата, за вкуса на устните му и прекрасното усещане на кожата му върху моята.

Сякаш отново чух гласа му да шепне в ухото ми, че ме обича, че съм красива, че съм единствената… Мисълта за него не облекчи пътуването с Ева, но го направи много по-поносимо.

Бяхме вървели повече от час, когато най-после стигнахме до малка къща. Цялата бях плувнала в пот и едва не припаднах от облекчение. Къщата беше на един етаж, построена от обикновени дъски, очукани от времето и изгнили от дъждовете. Но прозорците бяха обградени с много красиви и стилни дървени жалузи, боядисани в синьо, украсени с бели шарки. Бяха същите ярки цветове, които бях видяла върху сградите в Москва и Санкт Петербург. Ева почука на вратата. Отначало не се чу нито звук и аз се паникьосах, че трябва да се обърнем и да потеглим обратно.

Накрая една жена отвори вратата — морой. Беше около тридесетина годишна, много хубава, с високи скули и руса коса, но с ягодово червен оттенък. Като видя Ева, възкликна изненадано, усмихна се и я поздрави на руски. Погледна към Пол и мен и бързо отстъпи настрани, за да влезем.

Мина на английски веднага щом разбра, че съм американка. Всички тези хора, които владееха поне два езика, искрено ме удивляваха. В Щатите това не беше често срещано явление. Тя посочи към масата и ми каза да седна, което посрещнах с огромна радост.

— Казвам се Оксана — представи се жената и стисна ръката ми. — Съпругът ми Марк е в градината и скоро ще дойде.

— Аз съм Роуз — отвърнах.

Оксана ни предложи столове. Моят беше дървен с права облегалка, но в този момент ми се стори като пухено легло. Въздъхнах щастливо и изтрих потта от челото си. Междувременно Оксана разопакова нещата, които носех.

Чантите бяха пълни с остатъци от храната от панихидата. Горната кутия съдържаше някакви чинии и тенджери. Пол обясни, че преди много време Оксана ги била дала назаем на баба му. Накрая Оксана стигна до най-долната кутия и ако щете ми вярвайте, но тя беше пълна с… тухли.

— Сигурно е някаква шега — едва успях да изрека. От другата страна на стаята Ева изглеждаше изключително самодоволна.

Оксана много се зарадва на подаръците.

— О, Марк много ще се зарадва за тухлите. — Усмихна ми се. — Много мило от твоя страна, че си ги донесла чак дотук.

— За мен беше удоволствие — излъгах най-безсрамно.

Задната врата се отвори и влезе един мъж — навярно Марк.

Беше висок, с яко и силно телосложение, а посивялата му коса подсказваше, че е по-възрастен от Оксана. Изми ръцете си на мивката в кухнята и се присъедини към нас. Едва не ахнах, като видях лицето му и открих нещо много по-странно от разликата във възрастта. Той беше дампир. За миг се зачудих дали не е някой друг, а не съпругът й Марк. Но това беше името, с което Оксана го представи и истината ме шашна: морой и дампир женена двойка. Разбира се, двете раси се смесваха постоянно. Но брак? Това беше много скандално в света на мороите.

Опитах се да прикрия изненадата си и да се държа възможно най-любезно. Оксана и Марк изглеждаха много заинтересовани от моята персона, макар че говореше най-вече тя. Марк просто наблюдаваше с любопитна физиономия. Косата ми беше пусната, така че татуировките ми не се виждаха и не можеше да се разбере, че нямам клетвения знак или съм „необещана“. Може би той просто се чудеше какво прави едно американско момиче в тази затънтена част на света. А може би си мислеше, че съм поредното попълнение към общността на кървавите курви.

След третата си чаша вода започнах да се чувствам много по-добре. Приблизително по това време Оксана заяви, че трябва да хапнем. Стомахът ми посрещна с радост идеята. Тя и Марк приготвиха храната заедно, като отказаха всякаква помощ.

Беше нещо изумително да ги наблюдавам как работят заедно. Никога не бях виждала по-ефикасен екип. Никога не си пречеха и нямаха нужда да си казват какво трябва да се направи. Просто го знаеха. Въпреки теснотията кухнята беше модерно обзаведена и не след дълго Оксана сложи в микровълновата печка купа с нещо като картофена яхния. Марк беше с гръб към нея и търсеше нещо в хладилника, но когато тя завъртя копчето за включване, той каза:

— Не, няма нужда да е толкова дълго.

Аз примигнах изненадано, като местех поглед от единия към другия. Той дори не бе видял колко време бе нагласила тя. Тогава разбрах.