Кръвно обещание

— Вие имате връзка! — възкликнах.

И двамата ме погледнаха смаяно.

— Да. Ева ли ти каза? — попита Оксана.

Стрелнах с поглед старицата, която отново бе добила онова дразнещо, самодоволно изражение.

— Не. Тази сутрин Ева не беше особено общителна.

— Повечето тук го знаят — каза Оксана и се върна към работата си.

— Тогава… тогава ти владееш духа.

Това отново я накара да спре. Двамата с Марк си размениха учудени погледи.

— Това — рече тя — не е нещо, което всички знаят.

— Повечето смятат, че не владееш нито един елемент, нали?

— Откъде знаеш?

Защото точно такива бяхме двете с Лиса. Сред мороите винаги са се разказвали легенди за връзките, но как са се създавали също винаги си е оставало мистерия. Обикновено се смяташе, че просто „така се случва“. Също като Оксана, и за Лиса се смяташе, че е от мороите, които не специализират в нито един от елементите. Сега вече знаехме, че връзките се осъществяват само при онези морой, които владеят духа, и то с дампири, чийто живот са спасили.

Нещо в гласа на Оксана ми подсказа, че не е особено изненадана, че зная. Обаче не успях да си обясня как го е разбрала и бях толкова изумена от откритието си, че не можах да промълвя нищо. Единствените двама, за които знаехме, че са били свързани по този начин, бяха легендарните Владимир и Анна. А тези истории, предавани през вековете, бяха толкова непълни и забулени в тайни, че бе трудно да се различи истината от измислицата. Единствените други доказателства за съществуването на духа бяха госпожа Карп — наша бивша учителка, която полудя, и Ейдриън. Досега той беше най-голямото ни откритие — морой, който владееше духа и малко или много беше психически стабилен. Е, зависи как гледаш на нещата.

Когато седнахме на масата, повече не се повдигна въпросът за духа. Оксана водеше разговора, придържаше се към леки и незначителни теми и постоянно превключваше на двата езика — руски и английски. Докато се хранех, изучавах нея и Марк, търсейки признаци за нестабилност. Не забелязах такива. Изглеждаха като приятна и съвсем обикновена двойка. Ако не знаех, нямаше да имам причина да заподозра нещо. Оксана не изглеждаше потисната, нито психически разстроена. Марк явно не бе поел от нея онзи отвратителен мрак, който понякога проникваше в мен.

Стомахът ми прие храната и най-после главоболието ми взе да отминава. Но по някое време ме обзе някакво странно усещане. Беше объркващо, сякаш нещо трептеше в главата ми, заля ме гореща вълна, последвана от студена. Усещането изчезна така бързо, както се бе появило. Надявах се да е последният лош ефект от онази дяволска водка, която бях погълнала.

Приключихме с храната и аз скочих от масата, за да помогна с раздигането. Оксана поклати глава.

— Не, няма нужда. Трябва да отидеш с Марк.

— Ъ? — изненадах се аз.

Марк попи устни със салфетката си и се изправи.

— Да. Да вървим в градината.

Понечих да го последвам, но се спрях и хвърлих поглед към Ева. Очаквах да ме смъмри, задето зарязвам чиниите, но изражението й не беше нито неодобрително, нито самодоволно. Беше по-скоро… многозначително. Почти очаквателно. Нещо в него извика студени тръпки по гърба ми и аз си спомних думите на Виктория: Ева бе сънувала пристигането ми.

Градината, в която ме въведе Марк, бе по-голяма отколкото очаквах, оградена от дебела тухлена стена, покрай която се извисяваха дървета. Вече се бяха разлистили и младите листа правеха сянка. Повечето от храстите и цветята бяха разцъфтели, а младите издънки се бяха източили. Беше много красиво и аз се запитах дали Оксана няма пръст във всичко това. С помощта на духа Лиса можеше да накара растенията да пораснат и разцъфтят. Марк посочи към една каменна пейка. Двамата седнахме мълчаливо един до друг.

— Е — наруши той тишината. — Какво би искала да знаеш?

— Леле. Май не си губиш времето.

— Не виждам защо да го правя. Сигурно имаш много въпроси. Ще отговоря, доколкото е във възможностите ми.

— Откъде знаеш? — попитах. — Че аз също съм „целуната от сянката“? Знаеш го, нали?

Той кимна.

— Ева ни каза.

Е, това вече беше изненада.

— Ева?

— Тя може да усеща нещата… неща, които останалите от нас не умеят. Макар че невинаги разбира какво усеща. Просто знае, че у теб има нещо странно, което е усетила около друга личност. Затова те е довела при мен.

— Струва ми се, че можеше да го направи и без да ме кара да мъкна половината кухня.

Марк се засмя.

— Не го приемай лично. Тя те изпитва. Искала е да разбере дали си достойна за нейния внук.

— И какъв е смисълът? Той вече е мъртъв. — Думите едва не ме задавиха.

— Истина е, но въпреки всичко за нея е важно. И между другото, тя наистина мисли, че си достойна.

— Показва го по доста странен начин. Искам да кажа, извън това, че ме доведе да се срещна с вас.

Той отново се засмя.

— Дори без нея, Оксана щеше да разбере каква си още щом те види. Когато си целуната от сянката, аурата ти се променя.

— Значи тя също може да вижда аурите — промърморих аз. — Какво друго прави? Сигурно може да лекува, иначе ти нямаше да си целунат от сянката. Владее ли супервнушението? Може ли да влиза в сънищата на другите?

Това го изненада.