Кръвно обещание

— Помага на настроенията ти. Не може напълно да те отърве от тях, но може да ги облекчи, да ти помогне да мислиш по-ясно. Може и да те предпази от беда. Оксана ги прави за мен, за да ми помага между леченията. — Аз понечих да го сложа на пръста си, но той поклати глава. — Запази го за момента, когато почувстваш, че губиш контрол. Магията не трае вечно. Като всяка магия и тя избледнява с времето и губи силата си.

Пол подаде глава през задната врата.

— Баба иска да си тръгваме — осведоми ме той. — Иска да знае какво те задържа толкова дълго и защо караш една възрастта жена да те чака и да страда от болки в гърба.

Спомних си колко бързо вървеше Ева на идване, докато аз едва се влачех под целия онзи товар. Тогава гърбът й ми се стори съвсем наред, но отново си напомних, че Пол е само пратеник и му спестих язвителния си коментар.

— Добре. Идвам веднага. — Поклатих глава, когато момчето се скри. — Май е доста трудно да докажеш, че си достоен. — Тръгнах към вратата, сетне се спрях и се извърнах към Марк. Хрумна ми нещо. — Ти ми каза, че не е хубаво да действам на своя глава… но ти също не си пазител.

Той отново се усмихна, една от онези тъжни, криви усмивки.

— Някога бях. Тогава Оксана спаси живота ми. Това ни свърза и накрая се влюбихме. След това не можех да понеса да бъда разделен от нея, а като пазител можеха да ме изпратят навсякъде. Трябваше да си тръгна.

— Трудно ли ти бе да ги напуснеш?

— Много. А разликата във възрастта ни правеше нещата още по-скандални. — Отново ме побиха ледени тръпки. Марк и Оксана все едно бяха въплъщение на двата проблема в живота ми. Те се бореха срещу ефектите на връзката между целунатия от сянката и спасителя му, както ние двете с Лиса. А също е трябвало да се изправят срещу неодобрението и осъждането на връзката им, както аз и Дмитрий. — Но понякога трябва да послушаме сърцето си — продължи Марк. — И въпреки че си тръгнах, не съм безразсъден ловец на стригои. Аз съм само един възрастен мъж, който живее с жената, която обича, и се грижи за градината си. Това е разликата помежду ни, не я забравяй.

Когато се върнах в дома на Беликови, мислите ми бясно препускаха. Без тухлите обратният път беше много по-лек. Това ми даде шанс да се замисля над думите на Марк. Имах чувството, че само за един час разговор бях получила информация за цял живот.

Олена сновеше из къщата, заета с обичайната домакинска работа като готвене и чистене. Въпреки че лично аз никога не бих искала да прекарвам дните си с подобни задължения, трябваше да призная, че имаше нещо успокояващо в това около теб винаги да се навърта някой, готов да ти приготви нещо топло за ядене и да се тревожи за ежедневните неща. Знаех, че това е чисто егоистично желание, както знаех, че моята майка върши много по-важни неща в живота си. Не би трябвало да я съдя. При все това вниманието на Олена ме изпълваше с топлина и благодарност. Тази жена, която почти не ме познаваше, се грижеше за мен като за родна дъщеря.

— Гладна ли си? — попита ме тя машинално. Мисля, че един от най-големите страхове в живота й беше, че някой може да остане гладен в дома й. Постоянната липса на апетит у Сидни бе източник на неспирно притеснение за Олена.

Аз прикрих усмивката си.

— Не, ядохме с Марк и Оксана.

— А, у тях ли сте били? Те са добри хора.

— Къде са всички? — поинтересувах се аз. Къщата беше необичайно тиха.

— Соня и Каролина са на работа. Виктория е навън с приятели, но ще се зарадва, че си се върнала.

— Ами Сидни?

— Тя замина преди малко. Каза, че се връща в Санкт Петербург.

— Какво? — възкликнах. — Заминала е? Просто така? — Сидни беше рязка по природа, но това бе твърде безцеремонно дори и за нея.

— Алхимиците… ами, те постоянно са в движение. — Олена ми подаде един лист. — Остави това за теб.

Взех бележката и веднага я отворих. Почеркът на Сидни беше хубав и четлив. Някак си това не ме изненада.