Кръвно обещание

Докато се качвах към стаята си, усмивката ми се стопи. Въпреки безцеремонното й и грубо държание, Сидни щеше да ми липсва. Може и да не ми беше точно приятелка — или беше? — но за краткото време, през което я познавах, бях започнала да гледам на нея като на личност, на която можех да разчитам. А такива не бяха останали много в живота ми. Чувствах се някак си изоставена на произвола на съдбата, несигурна какво да правя сега. Дойдох тук, за да донеса покой на Дмитрий, а причиних само мъка на семейството му. А ако това, което всички казваха, беше истина, нямаше да намеря много стригои в Бай. Някак си не можех да си представя Дмитрий да броди по фермерските пътища, дебнейки някоя случайна жертва. Дори като стригой — самата мисъл за това направо ме убиваше — Дмитрий щеше да има цел. Ако не се бе върнал в родния си град, навярно беше другаде, зает с нещо много по-важно, доколкото изобщо един стригой би могъл да бъде зает. Думите на Сидни в бележката потвърждаваха това, което чувах непрекъснато. Стригоите бяха в градовете. Но в кои? Къде би отишъл Дмитрий?

Сега аз бях тази, която нямаше цел. Като капак на всичко не можех да спра да си припомням думите на Марк. Дали наистина бях обсебена от една налудничава мисия на отмъщението? Дали по най-глупав начин търсех смъртта си? Или безразсъдно се бях впуснала в… нещо безсмислено? Дали бях обречена да прекарам останалата част от дните си, бродейки по света? Сама?

Седнах върху леглото, обзета от мрачно настроение. Знаех, че по някакъв начин трябва да се разсея. И без това бях прекалено податлива на мрачните емоции, докато Лиса използваше духа; нямаше защо да задълбочавам депресията си. Сложих на пръста си пръстена, който Марк ми бе дал, като се надявах да ми донесе известна яснота и спокойствие. Но не почувствах някаква особена разлика и реших да потърся покой там, където обикновено го намирах: в съзнанието на Лиса.

Тя беше с Ейдриън и двамата отново упражняваха използването на духа. След като бе преодолял няколко първоначални спънки, Ейдриън напредваше много бързо в усвояването на лечението. Това беше основната сила на Лиса и тя винаги малко се дразнеше, че той има по-голям прогрес в обучението, отколкото тя.

— Май вече не мога да измисля какво да лекуваш — отбеляза Лиса, докато поставяше няколко саксии с току-що покарали растения върху масата. — Освен ако не започнем да режем крайници или нещо подобно.

Ейдриън се усмихна.

— Често дразнех Роуз по този повод, как ще я впечатля, когато излекувам ампутирани крайници или нещо също толкова абсурдно.

— О, сигурна съм, че всеки път ти е отвръщала подобаващо.

— Да, да, така е. — При спомена лицето му доби замечтано и нежно изражение. Една част от мен винаги беше безумно любопитна да ги чуе какво си говорят за мен… В същото време винаги съм се чувствала зле за мъката, която името ми предизвикваше.

Лиса изпъшка и се изтегна върху килима на пода. Двамата бяха в салона на общежитието и вечерният час приближаваше.

— Искам да говоря с нея, Ейдриън.

— Не можеш — рече той. Гласът му прозвуча необичайно сериозно. — Зная, че тя все още те проверява, това е единственият „разговор“, който можеш да водиш с нея. И ако трябва да съм честен, не е толкова лошо. Можеш да й кажеш как точно се чувстваш.

— Да, но аз искам да я чуя как ми отговаря, както става с теб в сънищата.

Думите й го накараха да се усмихне.

— Тя винаги има подходящия отговор, повярвай ми.

Лиса се изправи.

— Направи го сега.

— Какво да направя сега?

— Посети я в съня й. Винаги си се опитвал да ми го обясниш, но никога не съм го виждала. Позволи ми да наблюдавам.

Той се втренчи смаяно в нея, за миг загубил дар слово.

— Това е един вид воайорство.

— Ейдриън! Искам да се науча на това, а вече опитахме какво ли не! Понякога усещам магията около теб. Просто го направи, става ли?

Той понечи да възрази отново, но се спря и се вгледа за миг изпитателно в лицето й. Думите й бяха остри и настоятелни, много нетипично за нея.

— Добре, ще опитам.

Цялата идея Ейдриън да се опита да влезе в главата ми, докато го наблюдавах през главата на Лиса, определено си беше доста откачена. Не знаех какво да очаквам от него. Винаги съм се чудела дали беше задължително да е заспал, или поне очите му да са затворени. Очевидно не. Вместо това той се втренчи в пространството, а очите му добиха някак си… изпразнено изражение, докато съзнанието му напусна обкръжаващия го свят. През очите на Лиса виждах как някаква магическа енергия се излъчва от него и от аурата му, а тя се опитваше да анализира всеки неин елемент. Тогава, изведнъж и без всякакво предупреждение, магията изчезна. Той примигна и поклати глава.

— Съжалявам, но не мога да го направя.

— Защо?

— Вероятно защото в момента е будна. Научи ли нещо, докато ме наблюдаваше?

— Малко. Навярно щеше да бъде много по-полезно, ако наистина бе осъществил връзка — отвърна Лиса с вкиснат тон.