Кръвно обещание

— Да, и затова искам да се наслаждавам на малкото ми останало време, преди да отида.

Раздразнението на Лиса се усили.

— О, сега разбирам. Аз трябва през цялото време да се съобразявам с капризите ти, но ти не можеш да направиш нищо заради мен.

Ейвъри ги изгледа поред и стана.

— Деца, ще ви оставя да се разберете насаме. Не ми пука дали Кристиан или Малкото сладкишче ще дойдат, след като ти ще си там. — Втренчи се надолу към Лиса. — Ще дойдеш, нали?

— Да. Ще дойда. — Ако не друго, отказът на Кристиан я бе подтикнал да вземе това решение.

Ейвъри се ухили.

— Страхотно. Сега ще вървя, но щом останете сами, вие двамата най-добре се целунете и се сдобрете.

Внезапно на прага се появи Рийд, братът на Ейвъри.

— Готова ли си? — попита той. Всеки път, когато говореше, имах чувството, че ръмжи недоволно.

Ейвъри хвърли триумфиращ поглед към другите двама.

— Виждате ли? Галантният ми брат идва да ме отведе, преди онези надзирателки в общежитието да ми се разкрещят да напусна. Сега Ейдриън ще трябва да намери нов и по-вълнуващ начин да се докаже като кавалер.

Рийд не изглеждаше нито много галантен, нито кавалер, но предположих, че е мил жест от негова страна да дойде, за да изпрати сестра си до общежитието й. Появата му беше странно навременна. Навярно тя беше права в твърдението си, че не е толкова лош, колкото го смятат.

След като Ейвъри и брат й си тръгнаха, Лиса се обърна към Кристиан.

— Наистина ли сериозно искаш да взема със себе си Джил вместо теб?

— Да. — Той се опита да отпусне глава в скута й, но тя го отблъсна. — Но ще броя секундите до завръщането ти.

— Не мога да повярвам, че за теб е шега.

— Не е. Виж, честно, не исках да те разстройвам. Но наистина… просто нямам нерви да изтърпя всички тези кралски изпълнения. А и за Джил ще е добре. — Той се намръщи. — Нямаш нищо против нея, нали?

— Та аз дори не я познавам — отвърна Лиса. Все още беше разстроена, повече, отколкото бих очаквала, което беше странно.

Кристиан улови ръцете й. Лицето му беше сериозно. Сините му очи, които Лиса толкова много обичаше, малко смекчиха гнева й.

— Моля те, не искам да се измъчваш. Ако наистина е толкова важно за теб…

И сякаш с магическа пръчка ядът на Лиса се изпари. Стана изведнъж, като с едно щракване на ключ.

— Не, не. Нямам нищо против да взема Джил, макар че не съм сигурна дали е редно да е в нашата компания и да прави това, което си науми Ейвъри.

— Остави Джил на Мия. Тя ще се погрижи за нея през уикенда.

Лиса кимна, но вътрешно се питаше защо той се интересува толкова от момичето.

— Добре. Но не правиш това, защото не харесваш Ейвъри, нали?

— Не, харесвам Ейвъри. Тя те кара да се усмихваш повече.

— Ти също ме караш да се усмихвам.

— Затова и казах „повече“. — Кристиан целуна нежно ръката й. — Ти беше толкова тъжна, откакто Роуз си тръгна. Радвам се, че излизаш с някой друг. С това не искам да кажа, че не можеш да получиш от мен всичко, което ти е нужно.

— Ейвъри не е заместител на Роуз — побърза да го увери Лиса.

— Зная. Но тя ми напомня на нея.

— Какво? Двете нямат нищо общо.

Кристиан се изправи, седна до нея и зарови лице в рамото й.

— Ейвъри прилича на онази Роуз, преди двете да избягате оттук.

Двете с Лиса се замислихме над думите му. Дали беше прав? Преди силите на Лиса да започнат да се проявяват, двете постоянно купонясвахме. И да, през повечето време аз бях тази, която измисляше шантави идеи как да се забавляваме по-добре и често забърквах и двете ни в различни каши. Но наистина ли бях толкова дива, както понякога изглеждаше Ейвъри?

— Никога няма да има друга Роуз — рече Лиса тъжно.

— Не — съгласи се Кристиан. Целуна я бегло по устата. — Но ще има и други приятели.

Знаех, че е прав, но ме жегна ревност. Освен това изпитах неясна тревога. Внезапният изблик на гняв у Лиса стана някак си изневиделица. Можех да разбера желанието й Кристиан да отиде с нея, но държанието й беше малко неоправдано раздразнително и капризно. Ревността й към Джил също беше необяснима. Лиса нямаше причини да се съмнява в чувствата на Кристиан, още по-малко да ревнува от момиче като Джил. Вкиснатото настроение на Лиса ми напомни старите дни.

Може би беше преуморена, но някакъв инстинкт — навярно също част от връзката ни — ми казваше, че нещо не е наред. Беше мимолетно усещане, което не можах да задържа, като вода, която изтича през пръстите. При все това досега инстинктите никога не ме бяха подвеждали и аз реших по-често да проверявам Лиса.

Глава 12