Кръвно обещание

Опитах се да си представя живота, който тя ми описваше. Звучеше… толкова лесно. Удобно. Без тревоги. Просто да живея в сплотено семейство, където всички се обичат и уважават, да се смеем и да бъдем заедно всяка вечер. Можех да живея собствения си живот, а не да го подчиня на нечий друг. Нямаше да има битки — освен ако не се наложи да се защитавам. Можех да се откажа от плана да убия Дмитрий — което знаех, че щеше да убие и мен… физически или духом. Можех да избера практичния път, да се примиря и да приема, че е мъртъв. И все пак… ако реша да направя това, защо да не се върна в Монтана? При Лиса, в Академията?

— Не зная — казах накрая на Виктория. — Не зная какво ще правя.

Беше малко след вечеря, когато тя погледна колебливо към часовника.

— Не ми се иска да те оставям, след като май не ни остава още много време да сме заедно, но… след малко трябва да се срещна с някого…

— Николай? — подразних я аз.

Тя поклати глава, а аз се опитах да прикрия разочарованието си. Бях го видяла няколко пъти и той все повече и повече ми харесваше. Жалко, че Виктория не можеше да отвърне на чувствата му. Сега си помислих дали нещо не й пречи, или по-скоро някой.

— О, казвай — подканих я с усмивка. — Кой е той?

Лицето й остана безизразно, с което ми напомни за Дмитрий.

— Приятел — отвърна уклончиво, но ми се стори, че зърнах усмивка в очите й.

— Някой от училище?

— Не — въздъхна тя. — И в това е проблемът. Толкова много ще ми липсва.

Усмивката ми се стопи.

— Мога да си представя.

— О — тя доби засрамен вид. — Беше глупаво от моя страна. Моите проблеми… не са нищо в сравнение с твоите. Искам да кажа, аз може да не го виждам известно време… но все пак ще го видя. Но Дмитрий си отиде. Ти никога няма да го видиш отново.

Е, това може и да не беше съвсем така. Макар че не й го казах.

— Да — вместо това изрекох на глас.

За моя изненада тя ме прегърна.

— Познавам любовта. Но да я изгубиш… не зная. Не зная какво да кажа. Мога само да те уверя, че ние всички сме с теб. Всички, разбираш ли? Ти не можеш да замениш Дмитрий, но ние те чувстваме като наша сестра.

Това, че ме нарече сестра ме смая, но в същото време думите й ме стоплиха. Малко след това Виктория трябваше да излезе за срещата си. Забързано се преоблече и се гримира — определено много по-старателно, отколкото ако излизаше на среща с обикновен приятел, отбелязах аз — и се запъти към вратата. Излизането й донякъде бе добре дошло за мен, защото не исках да види сълзите, които думите й извикаха в очите ми. През целия си живот съм била едно дете. Лиса беше най-близко до представата ми за сестра. Винаги съм я смятала за такава, а сега я изгубих. Да чуя Виктория да ме нарича сестра… е, това събуди нещо у мен. Една увереност, че наистина имам приятели и не съм сама.

След това се запътих към кухнята, а Олена много скоро се присъедини към мен. Аз тършувах за храна.

— Виктория ли чух да излиза? — попита тя.

— Да, отиде да се види с приятел. — Трябва да заявя, че лицето ми не издаде нищо. Нямаше начин да предам доверието на Виктория.

Олена въздъхна.

— Исках да я помоля да слезе до центъра да напазарува някои неща.

— Аз ще отида — заявих с искрена готовност. — Но първо ще си приготвя нещо за ядене.

Тя ми се усмихна мило и ме потупа по бузата.

— Имаш добро сърце, Роуз. Разбирам защо Димка те е обичал.

Беше наистина удивително как всички тук възприемаха връзката ми с Дмитрий. Никой не се възмути от разликата във възрастта, нито от това, че той е бил мой учител, а аз — негова ученичка. Както казах на Сидни, чувствах се нещо като негова вдовица, а думите на Виктория не спираха да отекват в главата ми. Начинът, по който Олена ме погледна, ме накара отново да се почувствам сякаш бях нейна дъщеря. Отново изпитах онези предателски чувства към родната си майка. Тя вероятно нямаше да одобри връзката ми с Дмитрий. Щеше да я обяви за неподходяща и да заяви, че съм прекалено малка. Или пък не? Може би бях твърде сурова и несправедлива към нея.

Като ме видя пред отворения бюфет, Олена поклати укорително глава.

— Но първо трябва да се нахраниш.

— Ще хапна нещо набързо — уверих я. — Не е нужно да ми приготвяш каквото и да е.

Накрая тя ми отряза няколко дебели филии черен хляб, който бе опекла по-рано през деня и извади пакетче масло, защото бе забелязала, че обичам да мажа филиите си обилно с него. Каролина ме подразни, че като американка навярно ще се ужася, ако зная какво съдържа хлябът, затова не разпитвах повече. Хлябът сладнеше и беше много ароматен, и на мен ми харесваше.

Олена се настани до масата срещу мен и ме наблюдаваше как се храня.

— Това беше любимото му, когато беше малък.

— На Дмитрий?

Жената кимна.

— Винаги когато си идваше за ваканциите от училище, първото нещо, което искаше, беше този хляб. Трябваше да му пека почти за всяко ядене. Момичетата никога не ядат толкова много.

— Момчетата, изглежда, винаги ядат повече. — Трябва да призная, че можех да съпернича на голяма част от тях. — А той е по-едър и по-висок от повечето.