Кръвно обещание

— Истина е — кимна замислено тя. — Но най-накрая реших да го науча сам да си го меси и пече. Казах му, че ако ще изяжда цялата ми храна, е най-добре да разбере колко много труд се изисква, за да се приготви.

Засмях се.

— Не мога да си представя Дмитрий да меси и пече хляб.

При все това още докато го изричах, размислих. Мигновената ми асоциация с Дмитрий беше за мощ и страст, в съзнанието ми тутакси изплуваше неговата секси и едновременно войнствена личност като на млад бог. Но смесицата с нежност и загриженост го правеха толкова прекрасен и завършен. Същите ръце, които забиваха сребърния кол с такава точност, отмятаха с безкрайна нежност косата от лицето ми. Очите му, които безпогрешно откриваха всякаква опасност, ме гледаха с толкова много любов и обожание, сякаш бях най-красивата и невероятна жена на света.

Въздъхнах, обзета от горчиво-сладката болка в гърдите, станала ми вече толкова позната. Колко глупаво, че парче хляб може да породи подобни мисли. Но това беше истината. Ставах емоционална винаги когато си помислех за Дмитрий.

Очите на Олена, вперени в мен, излъчваха състрадание и разбиране.

— Зная — рече тя, сякаш отгатнала мислите ми, — зная точно как се чувстваш.

— Дали някога болката ще намалее? — попитах я.

За разлика от Сидни Олена имаше отговор.

— Да. Но никога няма да бъдеш същата.

Не знаех дали думите й бяха успокояващи или не. След като се нахраних, тя ми даде списък с продуктите, които трябваше да купя, и поех към центъра на града. Бях щастлива да съм навън и да върша нещо. Бездействието не ми понасяше.

В магазина за хранителни стоки изненадващо се натъкнах на Марк. Бях останала с впечатлението, че двамата с Оксана не идват често в града. Предполагах, че сами отглеждат в градината си по-голяма част от нужните им зеленчуци и плодове. Той ми се усмихна топло.

— Чудех си дали още си тук.

— Да. — Вдигнах кошницата си. — Дойдох да напазарувам някои продукти за Олена.

— Радвам се, че не си си тръгнала — каза той. — Сега изглеждаш по… по-спокойна.

— Мисля, че твоят пръстен ми помага. Поне що се отнася до спокойствието. Но май не може да ми помогне при вземането на решенията.

Той се намръщи и прехвърли млякото, което носеше, от едната ръка в другата.

— Какви решения?

— Какво да правя сега. Къде да отида.

— Защо не останеш тук?

Стори ми се странно, че и с Виктория водих подобен разговор. И отговорът ми беше подобен.

— Не зная какво ще правя, ако остана тук.

— Ще си намериш работа. Ще живееш при Беликови. Те те обичат, знаеш го. Вписа се отлично в семейството им.

Онова топло, любящо чувство се завърна и отново се опитах да си представя как просто ще се установя при тях, ще работя в магазин като този или като сервитьорка в някой ресторант.

— Не зная — отвърнах. Приличах на развалена грамофонна плоча. — Просто не зная дали това е добре за мен.

— По-добре е от алтернативата — предупреди ме той. — По-добре, отколкото да се скиташ без истинска цел и да търсиш опасности. Това изобщо не е избор.

И все пак тъкмо заради това бях дошла в Сибир, смъмри ме вътрешният ми глас. Дмитрий, Роуз. Забрави ли Дмитрий? Забрави ли, че дойде, за да го освободиш, както той би искал? А дали наистина би искал? Може би би искал да бъда в безопасност. Не знаех, а без помощта на Мейсън се чувствах по-объркана и нерешителна. Мисълта за Мейсън ме подсети нещо, което почти бях забравила.

— Когато разговаряхме преди… говорихме за това, което Лиса и Оксана могат да правят. Ами ти?

Марк присви очи.

— Какво имаш предвид?

— Дали някога… някога виждал ли си, хм… призраци?

Минаха няколко секунди, сетне той пое дълбоко дъх.

— Надявах се, че няма да ти се случи.

Изуми ме огромното облекчение, което изпитах да узная, че не съм сама в призрачните си преживявания. Въпреки че сега разбирах, че смъртта ми и пребиваването ми за кратко в света на мъртвите ме е направило мишена за духовете, това все още си оставаше едно от най-плашещите последствия на това да си целунат от сянката.

— Случвало ли ти се е, без да го искаш? — продължих да го разпитвам.

— Отначало. След това се научих да го контролирам.

— Аз също. — Внезапно си припомних духовете в обора. — Всъщност май не е съвсем истина.

Сведох лице и набързо му разказах какво се бе случило по време на пътуването ми със Сидни дотук.

— Това не бива никога, никога повече да става — заяви той твърдо.

— Но аз не съм го искала! Просто се случи.

— Ти си се паникьосала. Нуждаела си се от помощ и една част от теб е призовала духовете. Не го прави. Не е добре и никак не е лесно да се контролира.

— Но аз дори не зная как съм го направила.

— Както казах, загуба на контрол. Не позволявай паниката да те завладее.

Една възрастна жена мина покрай нас с шал на главата и кошница със зеленчуци в ръка. Изчаках я да се отдалечи, преди да попитам Марк.

— Защо те се сражаваха на моя страна?

— Защото мъртвите мразят стригоите. Стригоите са противоестествени, нито са живи, нито мъртви — просто съществуват в някакво междинно състояние. А призраците, също като нас, усещат злото.