Кръвно обещание

Не би трябвало да ми пука. Трябваше да съм доволна, че се интересува от друго момиче. В крайна сметка нали самата аз отдавна се опитвах да го убедя да ме остави на мира. Част от условието да ми даде пари за това пътуване бе обещанието, че двамата ще станем гаджета, когато — и ако — се върна в Монтана. Ако тръгне с Ейвъри, значи оставаше едно нещо по-малко, за което да се тревожа.

И честно казано, ако беше всяко друго момиче, а не Ейвъри, вероятно нямаше да имам нищо против. Но някак си идеята, че тя го е очаровала, ми дойде в повече. Не беше ли достатъчно лошо, че губех Лиса заради нея? Как беше възможно това момиче толкова лесно да заеме мястото ми? Тя бе откраднала най-добрата ми приятелка, а сега и момчето, което постоянно тръбеше, че аз съм единствената, която иска, сериозно обмисляше дали да не ме замени с нея.

Ти си лицемерка, обади се един суров глас в мен. Защо се чувстваш толкова зле, че някой друг се е появил в живота им? Ти ги изостави. И Лиса, и Ейдриън. Те имат пълното право да продължат напред.

Изправих се гневно.

— Виж, тази нощ повече не ми се говори с теб. Ще ме освободиш ли от този сън? Няма да ти кажа къде съм. И изобщо не ме интересува да слушам колко е прекрасна Ейвъри и колко много е по-добра от мен.

— Ейвъри никога не би се държала като разглезено момиченце — сряза ме той. — Тя не би се обидила, ако някой се интересува толкова много от нея, че иска да провери как е. Тя не би ми отказала възможността да науча повече за моята магия, защото е параноична, че някой ще попречи на налудничавия й начин да превъзмогне смъртта на гаджето си.

— Не смей да ме наричаш разглезено момиченце! — върнах му го аз. — Ти, както винаги си един самовлюбен егоист! Действаш против желанието ми и изобщо не ти пука какво искам или не, само защото това те забавлява.

— Чудесно — процеди той със студен глас. — Ще сложа край на това. Ще сложа край на всичко между нас. Повече няма да се върна.

— Добре. Надявам се този път да удържиш на думата си!

Зелените му очи бяха последното, което видях, преди да се събудя в леглото си. Надигнах се. Сърцето ми биеше лудешки, сякаш щеше да се пръсне и ми идеше да заплача. Ейдриън беше прав, наистина се държах като разглезено момиченце. Нахвърлих му се, а той изобщо не го заслужаваше. И все пак… не можех да се овладея. Лиса ми липсваше. И дори Ейдриън ми липсваше. А сега някой друг заемаше мястото ми, някой, който нямаше да си тръгне просто така, както бях направила аз.

Повече няма да се върна.

И за пръв път имах чувството, че този път той наистина няма да се върне.

Глава 13

На следващия ден беше Великден. Всички бяха станали и се приготвяха за църква. Цялата къща ухаеше приятно, изпълнена с ароматите на храната, която приготвяше Олена. Празният ми стомах запротестира и се запитах дали ще успея да дочакам до следобеда за огромното пиршество, което тя приготвяше. Въпреки по-особеното ми отношение и съмненията ми към Бог, през живота си доста често бях ходила на църква. Най-вече от любезност към останалите и желание да се впиша в обществените порядки. Дмитрий ходеше, защото там намираше успокоение. Питах се дали отиването ми днес в Божия храм ще ми даде някакво просветление за това, което трябва да направя.

Малко ме беше срам да придружа останалите. Всички бяха официално облечени, а аз нямах други дрехи освен джинси и обикновени ризи. Виктория забеляза притеснението ми и ми зае бяла дантелена блуза, която ми беше малко тясна, но иначе ми стоеше добре. След като се настанихме на семейната пейка, аз се огледах, питайки се как Дмитрий бе намирал успокоение в тесния параклис на Академията, след като е израснал с това място.

Беше огромно. Можеше да побере четири параклиса. Таванът бе висок, украсен със сложни орнаменти и позлата, а иконите на светците покриваха почти всяка повърхност. Обстановката бе величествена и направо заслепяваща. Въздухът бе наситен със сладкото ухание на тамян, толкова плътно, че направо виждах дима.

Имаше много хора, от човешката раса и дампири, изненадах се да видя и неколцина морои. Очевидно мороите, които посещаваха града, бяха достатъчно набожни, за да дойдат на църква, въпреки тъмните дела, с които може би се занимаваха. И като заговорихме за морои…

— Ейб не е тук — казах на Виктория, като се огледах. Тя беше от лявата ми страна, а Олена от дясната. Въпреки че не ми приличаше на особено религиозен, някак си очаквах да ме следва навсякъде. Надявах се, отсъствието му да означава, че е напуснал Бай. Последната ни среща доста ме бе изнервила. — Дали е напуснал града?

— Мисля, че той е мюсюлманин — обясни Виктория. — Но доколкото зная, все още е тук. Каролина го е видяла тази сутрин.

Проклет змей. Не си е тръгнал. Какво ми беше казал? Аз мога да бъда много добър приятел или много лош враг.