Кръвно обещание

Тъй като не казах нищо, Виктория ме изгледа загрижено.

— Всъщност той никога не е правил нищо лошо, докато е бил наоколо. Обикновено провежда някакви срещи и после изчезва. Наистина го вярвах, когато ти казах, че не смятам, че ще те нарани, но сега ме тревожиш. Да не би да имаш някакви неприятности?

Отличен въпрос.

— Не зная. Той просто, изглежда, се интересува от мен, това е всичко. Но не разбирам защо.

Веждите й се смръщиха по-дълбоко.

— Ние няма да позволим да ти се случи нещо — заяви яростно.

Усмихнах се едновременно на загрижеността й и на приликата й с Дмитрий в този миг.

— Благодаря. У дома има хора, които може би ме търсят и мисля, че Ейб просто… ме проверява. — Това беше любезен начин да опиша някой, който или смята да ме завлече обратно в Щатите с ритници и крясъци, или просто да направи така, че да изчезна завинаги.

Виктория, изглежда, усети, че смекчавам истината.

— Е, казах го съвсем сериозно. Няма да му позволя да те нарани.

Службата започна и сложи край на разговора ни. Напевната проповед на свещеника беше красива и вдъхновена, но не ми въздействаше както обикновено. Беше на руски, също като на панихидата, но днес никой не ми превеждаше. Отляво на олтара златокос ангел ме наблюдаваше от високата повече от метър икона. Докато се възхищавах на красивата обстановка, мислено се отнесох другаде.

Изведнъж ме връхлетя неочакван спомен. Веднъж Дмитрий бе получил разрешение да го придружа на кратко пътуване през уикенда до Айдахо на среща с други пазители. Айдахо не беше от местата, където копнеех да отида, но бях щастлива, че ще бъда с него. Той бе убедил училищната администрация, че за мен пътуването е с „учебна цел, за да натрупам опит“. Беше малко след смъртта на Мейсън и след шока и трагедията, които училището преживя, биха ми разрешили всичко, ако трябва да съм честна.

За съжаление в пътуването нямаше нищо мързеливо или романтично. Дмитрий имаше да върши работа и при това трябваше да я свърши бързо. Така че не се разтакавахме, а спирахме само когато бе абсолютно необходимо. Имайки предвид, че при последното ни съвместно пътуване се натъкнахме на жестоко клане на морои, може да се каже, че това беше много по-приятно. Както обикновено, Дмитрий не ми позволи да шофирам, въпреки уверенията ми, че ще стигнем до крайната цел два пъти по-бързо. Или може би тъкмо заради тях не ми позволи.

По някое време спряхме на една бензиностанция, за да заредим колата и да хапнем нещо набързо. Намирахме се високо в планините, в малък град, който биеше академията „Свети Владимир“ по отдалеченост и уединеност. В ясни дни планините се виждаха от територията на училището, но усещането да си сред самите тях беше съвсем различно. Заобикаляха ни от всички страни и бяха толкова близо, че имах чувството, че можем да прескачаме от един връх на друг. Дмитрий привършваше със зареждането на колата. Със сандвича в ръка отидох зад бензиностанцията, за да се насладя по-добре на гледката.

Сякаш цивилизацията изчезна. Пред мен се простираха безкрайни редици заснежени борове и всичко изглеждаше застинало и тихо, не се чуваше никакъв шум, с изключение на далечните звуци, идващи от магистралата зад мен. Сърцето ме болеше от случилото се с Мейсън и все още сънувах кошмари за стригоите, които ни бяха пленили. Болката все още бе остра и мъчителна, но нещо в умиротворението на пейзажа ми подейства успокоително.

Когато погледнах към девствения, висок почти метър сняг, внезапно ми хрумна една шантава идея. Отпуснах се върху дебелата снежна покривка, приличаща на пухкаво одеяло. Останах да лежа така за миг. После започнах да движа краката и ръцете си напред и назад. Когато свърших, не станах, а продължих да лежа, зареяла поглед в безбрежното синьо небе.

— Какво правиш? — разнесе се гласът на Дмитрий. — С изключение на това, че изстудяваш сандвича си?

Сянката му падна върху мен и аз погледнах към високата му фигура. Въпреки студа слънцето грееше ослепително, а лъчите му танцуваха върху тъмните му коси. Помислих си, че в този миг прилича на ангел.

— Правя снежен ангел — отвърнах. — Не знаеш ли какво е това?

— Зная. Но защо? Сигурно замръзваш.

Носех дебело зимно палто, шапка и ръкавици, както и всички други аксесоари, необходими за студено зимно време. Но беше прав за сандвича ми.

— Не съвсем. Макар че може би малко лицето ми.

Той поклати глава и се усмихна накриво.

— Ще замръзнеш, когато се качиш в колата и целият този сняг се разтопи.

— Мисля, че се тревожиш повече за колата, отколкото за мен.

Дмитрий се засмя.

— Повече се тревожа да не замръзнеш.

— Тук? Та това е нищо. — Потупах земята до мен. — Ела. Ти също можеш да направиш снежен ангел, а после да тръгнем.

Той продължи да се взира надолу към мен.

— За да замръзна и аз ли?

— За да се позабавляваш. И да оставиш отпечатъка си в Айдахо. А и това не би трябвало да те притесни, нали? Не си ли придобил някаква устойчивост към студа в Сибир?

Той въздъхна, но продължи да се усмихва. Това бе достатъчно да ме стопли, дори в това студено време.