Кръвно обещание

Богомолците седнаха обратно по местата си, след като се причестиха с хляб и вино. Останах седнала по време на церемонията, но все пак разбрах някои от думите на свещеника. Живот. Смърт. Унищожение. Вечност. Знаех достатъчно, за да схвана значението. Бих се обзаложила, че и думата „възкресение“ също е била спомената. Въздъхнах. Искаше ми се наистина да е толкова лесно да победим смъртта и да върнем обратно тези, които обичаме.

Службата свърши и аз излязох заедно с Беликови, изпълнена с меланхолия.

Докато хората се разминаваха на изхода, видях как си разменят яйца. Виктория ми обясни, че тук това било голяма традиция. Неколцина души, които не познавах, ми дадоха яйца и аз се почувствах малко неудобно, че нямах да им дам в замяна. Освен това се питах как изобщо ще ги ям. Бяха украсени по различни начини. Някои бяха просто оцветени, но други бяха много красиво изрисувани.

След службата всички бяха възбудени и бъбреха оживено, докато стояхме отпред. Приятели и семейства се прегръщаха, спираха се да разменят последни клюки. Стоях близо до Виктория и се опитвах да проследя разговора, който се водеше на руски и английски.

— Виктория!

Обърнахме се и видях Николай, който вървеше към нас. Той ни удостои — като под нас, разбирам Виктория — с блестяща усмивка. Беше облечен официално и изглеждаше страхотно в светлозелената си риза и тъмнозелена вратовръзка. Погледнах към Виктория, опитвайки се да открия нещо по-особено в реакцията й. Напразно. Усмивката й беше любезна, искрено се радваше да го види, но в отношението й нямаше нищо романтично. Отново се зачудих кой ли е мистериозният й „приятел“.

Николай беше с още неколцина момчета, които бях виждала и преди. Те също ме поздравиха. Също като членовете на семейство Беликови и те, изглежда, ме възприемаха като постоянното присъствие тук.

— Остава ли уговорката за купона на Марина? — попита Николай.

Почти бях забравила. Това беше купонът, на който той ни бе поканил още първия ден, когато се запознахме. Тогава Виктория бе приела, но за моя изненада тя поклати глава.

— Не можем. Имаме семейни планове.

Това беше новина за мен. Имаше вероятност да се е случило нещо, за което още не знаех, но се съмнявах. Имах чувството, че лъже и като лоялна приятелка не казах нищо. Стана ми криво обаче, като видях помръкналото лице на Николай.

— Наистина ли? Ще ни липсвате.

Тя сви рамене.

— Ще се видим в училище.

Но това, изглежда, не го утеши особено.

— Да, но…

Погледът на Николай се отмести от лицето й и се насочи към нещо зад нас. Намръщи се. Двете с Виктория се обърнахме назад и усетих как настроението й се промени.

Три момчета вървяха към нас. Те също бяха дампири. Не забелязах нищо необичайно у тях, с изключение на самодоволните усмивки — но другите дампири и морои, които се бяха събрали пред църквата, имаха същите физиономии, сходни с тези на моите компаньони. Обезпокоени. Разтревожени. Смутени. Трите момчета се спряха до нас, пробивайки си път в нашия кръг.

— Предполагах, че сигурно ще си тук, Коля — каза единият. Той заговори на перфектен английски, но на мен ми отне време, за да разбера, че говори за Николай. Така и не можах да разбера руските прякори.

— Не знаех, че си се върнал — отвърна Николай сковано. Докато оглеждах двамата, долових явна прилика. Имаха една и съща светлокестенява коса и слабо телосложение. Очевидно бяха братя.

Погледът на брата на Николай се спря върху мен. Лицето му светна.

— Ти сигурно си необещаното американско момиче. — Не се изненадах, че знае коя съм. След панихидата повечето местни дампири разказваха истории за американското момиче, което участвало в жестоки схватки със стригоите, но нямало нито клетвен знак, нито знак на пазител.

— Аз съм Роуз. — Нямах представа какво са намислили тези момчета, но нямах намерение да показвам страх пред тях. Типът, изглежда, оцени моята увереност и стисна ръката ми.

— Аз съм Денис. — Посочи към приятелите си. — Артур и Лев.

— Кога пристигна в града? — попита Николай, който не изглеждаше никак щастлив от тази среща.

— Едва тази сутрин. — Денис се обърна към Виктория. — Чух за брат ти. Съжалявам.

Изражението на Виктория бе сурово, но тя кимна учтиво.

— Благодаря.

— Наистина ли е загинал, докато е защитавал морои?

Не ми хареса подигравателния тон на Денис, но Каролина бе тази, която изрази на глас гневните ми мисли. Не бях забелязала кога бе приближила групата ни. Тя също не изглеждаше щастлива да види Денис.

— Той е загинал в битка със стригоите. Като герой.

Денис сви рамене, безразличен към гневната нотка в гласа й.

— Няма значение, пак е мъртъв. Сигурен съм, че мороите ще възхваляват името му през идните години.

— Ще го възхваляват — заявих аз. — Той спаси много от тях. Както и дампири.

Денис отново се извърна към мен, а очите му се вгледаха изучаващо няколко секунди в лицето ми.

— Чух, че и ти си била там. Че двамата сте били изпратени на невъзможна мисия.

— Не беше невъзможна. Ние победихме.

— Дали Дмитрий щеше да го каже, ако беше жив?

Каролина скръсти ръце пред гърдите си.