Кръвно обещание

Виктория погледна към часовника. Беше почти осем и половина. По лицето й разбрах, че никак не е щастлива от наложения вечерен час, но очевидно бе решила, че това е най-доброто, на което можеше да се надява. Когато двете излязохме, Каролина ни изгледа, но не каза нищо. Соня и Пол гледаха нещо по телевизията и почти не ни забелязаха. Трябваше да разбера какво става.

— Добре — заговорих, след като се качихме горе. — Какво става? Мислех, че няма да ходиш у Марина.

Виктория се ухили и ми даде знак да я последвам в стаята й. Наскоро разбрах, че това е била стаята на Дмитрий и всеки път, когато бях там, едва устоявах на желанието да заровя лице в завивките на леглото, макар да знаех, че чаршафите са прани безброй пъти, откакто той за последен път е спал в тях. Все си представях, че още са запазили уханието и топлината на Дмитрий и отново ще се почувствам, както когато за последен път лежахме един до друг в хижата.

— Няма да ходя. — Виктория тършуваше в гардероба си. Измъкна оттам къса, червена рокля без ръкави с тънки дантелени презрамки. Материята беше разтегателна — от типа, който показваше всичко. Изумих се, когато разбрах, че смята да я облече. Изглеждаше толкова долнопробна.

— Това шега ли е?

Не беше. Виктория свали ризата и джинсите си и нахлузи роклята. Оказа се, че наистина подчертава всичко и прилепва плътно. Виктория нямаше толкова едър бюст като моя, но с подобна рокля това нямаше значение.

— Добре — рекох аз. Най-после разбрах. — Как се казва?

— Ролан. О, Роуз. Той е невероятен. И това е последната вечер, когато мога да го видя, преди да се върна в училище.

Не знаех дали да се радвам заради нея, или да се натъжа заради Николай. Явно този Ролан бе причината да не обръща внимание на Николай. Беше влюбена в друг. Все пак, тази рокля…

— Изглежда, много го харесваш — отбелязах сухо.

Очите й се разшириха.

— Искаш ли да се запознаеш с него?

— Ъ, ами, не искам да ви се натрапвам…

— Няма. Просто ще кажеш „здрасти“, става ли?

Наистина се чувствах като натрапница, но в същото време… бях донякъде любопитна да видя момчето, което можеше да я накара да излезе от дома си в подобна дреха и да си сложи доста силен грим: дебел пласт сенки и яркочервено червило на устните. Така че се съгласих да се запозная с Ролан и двете се измъкнахме възможно най-безшумно от къщата. Въпреки че бе облякла палто върху роклята, Виктория не искаше майка й да я види.

Запътихме се към центъра на града и след няколко пресечки се озовахме зад нещо, което приличаше на обикновен склад в изоставена част на града. Наоколо беше тихо, но висок дампир, с доста свирепа физиономия и скръстени пред гърдите ръце стоеше пред входа на вратата, водеща в сградата. Двете с Виктория спряхме и тя ми каза, че трябва да почакаме. Минута по-късно се появиха група мъже — морои на различна възраст, които бъбреха безгрижно и се смееха. Дампирът ги огледа и ги пусна вътре. През отворената врата нахлу музика, но отново стана тихо, след като се затвори.

— Значи това е тайният дампирски свят на Бай — промърморих аз. Но тя не ме чу, защото лицето й внезапно засия.

— Ето го!

Сочеше към двама младежи. И двамата бяха морои. Е, кой да се сети? Тайният любим на Виктория не беше дампир. Предполагам, че това не е кой знае колко шокиращо, макар че начинът, по който се бе облякла тази вечер, все още ме притесняваше. Тя го прегърна пламенно и ни представи един на друг. Приятелят му се казваше Сергей и ни се усмихна любезно, преди да побърза да влезе вътре, където очевидно го очакваше неговото момиче.

Трябваше да призная, че Виктория имаше вкус: Ролан беше готин. Косата му бе тъмнокестенява, мека и вълниста. Зелените му очи ми напомниха — болезнено — за тези на Ейдриън. А когато се усмихна на Виктория, беше направо зашеметяващ. Изражението на лицето й беше точно същото като на Николай, когато беше близо до нея.

Ролан улови ръцете на Виктория, поднесе ги към устните си и ги целуна. Тези зелени, зелени очи се впиха в нейните и той промърмори нещо в ухото й. Тя се изчерви и отвърна на руски. Не ми беше нужен превод, за да разбера, че е било нещо секси и игриво. Все още усмихнат, той се извърна към мен и въпреки че тя ни запозна, сякаш ме забеляза за пръв път — и беше заинтригуван.

— Ти си нова, нали? — попита.

Виктория обви ръце около него и отпусна глава на гърдите му.

— Роуз е на гости. Тя е приятелка на семейството ми.

— А — кимна той. — Сега си спомням, че чух за теб. Нямах представа, че един безстрашен убиец на стригои може да е толкова красив.

— Това е част от работата ми — отвърнах сухо.

— Ще се върнеш ли в училище с Виктория?

— Не. Ще остана тук още малко. — Все още нямах представа дали „още малко“ означава час или цяла година.

— Хмм — рече той замислено. Погледна към Виктория, целуна косата й и прокара пръсти надолу по шията й. Следващите му думи бяха предназначени за нея: — Радвам се, че дойде, преди да тръгнеш. Не зная как ще издържа, докато си толкова далеч.

Тя засия.