Кръвно обещание

В този миг разбрах. Най-после осъзнах какво се опитваше да ми каже Марк. Денис казваше точно това, което мислех и аз, откакто напуснах „Свети Владимир“. Тръгнах без план, готова да се хвърля срещу опасността, защото смятах, че имам мисия, която само аз мога да доведа докрай. Само аз можех да убия Дмитрий. Само аз можех да унищожа злото в него. Но не мислех как ще успея да го постигна — след като ме бе побеждавал в повечето от учебните ни схватки, докато още беше дампир. А сега, когато притежаваше силата и бързината на стригоите? Той ме превъзхождаше във всяко едно отношение и аз почти нямах шанс да го победя. При все това не ми пукаше. Бях обсебена, убедена, че трябва да го направя.

За мен всичко това бе имало смисъл, но сега… като чух същите доводи от Денис, изведнъж ми се сториха налудничави. Безразсъдни, както бе изтъкнал Марк. Мотивите им може и да бяха добри, както и моите, но в същото време бяха самоубийствени. Честно казано, без Дмитрий животът ми нямаше смисъл. И преди никога не съм се страхувала да рискувам, но сега осъзнах, че има огромна разлика между това да умреш напразно и заради нещо, което си заслужава. Ако умра, опитвайки се да убия Дмитрий, защото нямам стратегия, тогава животът ми не би имал смисъл.

В този момент излезе свещеникът и каза нещо на руски. От тона и изражението му ми се стори, че попита дали всичко е наред. След службата той се бе смесил с останалата част от паството. Като представител на човешката раса вероятно не разбираше отношенията между дампирите, но несъмнено бе усетил някакво напрежение.

Денис му се усмихна престорено и измърмори някакво любезно обяснение. В отговор свещеникът му се усмихна, кимна и се отдалечи, защото в този момент някой го извика.

— Достатъчно — заяви Каролина рязко, след като свещеникът вече не можеше да я чуе. — Трябва да си вървите. Сега.

Тялото на Денис се напрегна, а моето отвърна инстинктивно, готово за бой. Мислех си, че ще започне свада тук и сега, но след няколко секунди се отпусна и се извърна към мен.

— Първо ми ги покажи.

— Да ти покажа какво? — попитах.

— Знаците. Покажи ми колко стригои си убила.

Не реагирах веднага, питайки се дали не е някакъв трик. Очите на всички бяха вперени в мен. Извърнах се леко, повдигнах косата на врата си и му показах татуировките. Малките мълнии бяха там, както и тази, която бях получила от последната битка. От смаяното ахване на Денис предположих, че досега не е виждал свидетелство за толкова много убийства. Пуснах косата си и срещнах спокойно погледа му.

— Нещо друго? — попитах.

— Губиш си времето — промълви той накрая, сочейки хората зад мен. — С тях. С това място. Би трябвало да дойдеш с нас в Новосибирск. Ние ще вдъхнем нов смисъл на живота ти.

— Аз съм тази, която отговаря за живота си. — Посочих надолу към улицата. — Бяхте помолени да си вървите. Тръгвайте.

Затаих дъх, все още готова за схватка. След няколко напрегнати мига групата се оттегли. Преди да се обърне, Денис ми хвърли един последен, пронизващ поглед.

— Не това искаш и го знаеш. Ако промениш решението си, ела на улица „Казакова“, номер 83. Тръгваме утре на разсъмване.

— Ще тръгнете без мен — уверих го.

От усмивката на Денис отново ме полазиха студени тръпки.

— Ще видим.

Глава 14

Срещата с Денис ме остави по-объркана и отпреди. Бе шокираща илюстрация на предупрежденията на Марк, предзнаменование за това, в което бих могла да се превърна, ако не внимавам. Не бях същата като Денис, нали? Не търсех безцелно опасността. Търсех опасността… но си имаше основателна причина за това. Трябваше да изпълня обещанието, което бях дала на Дмитрий. Но може би мисията ми беше самоубийствена и само се залъгвах, че е благородна.

Виктория не ми остави много време за размисъл. По-късно същата вечер, когато семейството седеше в дневната след прекалено обилното празнично угощение, тя се обърна мило към майка си:

— Може ли да отида в Марина? Тя организира купон преди връщането ни в училище.

Леле. Явно Ейб и алхимиците не са единствените, които имат тайни. Изгледах последователно Виктория и Олена, любопитна как ще се развият нещата. Олена и Ева плетяха, но Ева не вдигна глава. Виктория говореше на английски. Олена се замисли.

— Утре ще трябва да станеш рано, за да отидеш на училище.

— Зная. Но ще се наспя в автобуса. Всички ще бъдат тази вечер на купона.

— Това, че всички ще бъдат, не е убедителен аргумент — промърмори Олена.

— Утре и те ще бъдат изморени — изтъкна с усмивка дъщеря й.

— Ще пропуснеш последната си вечер с Роуз.

— Ще се видим, след като се върна.

— Чудесно. Това означава, че ще си легнеш още по-късно.

— Няма да е толкова късно. Ще се върна към два.

— В никакъв случай. Ще си бъдеш тук в полунощ — отсече Олена и отново се зае с плетката си. Но все пак това си беше чисто разрешение.