Кръвно обещание

— Ето пак. Убедена си, че Сибир прилича на Антарктида. Аз съм от южната част. Там времето е почти същото като тук.

— Само си търсиш извинения — укорих го. — Освен ако не искаш насила да ме завлечеш в колата, ще трябва и ти да направиш снежен ангел.

Дмитрий ме гледа изучаващо известно време и си помислих, че наистина ще ме повлече към колата. Лицето му все още беше открито и дружелюбно, но в изражението му се долавяше някаква нежност, която накара сърцето ми да запрепуска. Сетне, без предупреждение, той се отпусна в снега до мен и остана да лежи, без да продума.

— Добре — заговорих аз, след като не помръдна. — Сега трябва да движиш ръцете и краката си.

— Знам как се прави снежен ангел.

— Тогава го направи! Иначе ще заприличаш на тяло, очертано с тебешир на някое местопрестъпление.

Той отново се засмя. Звукът отекна богат и топъл в застиналия въздух. Накрая, след още малко увещаване от моя страна, Дмитрий раздвижи ръцете и краката си и направи снежен ангел. Когато свърши, очаквах да скочи и да настоява да потеглим, но вместо това той също остана да лежи в снега, зареял поглед в синьото небе и планинските върхове над нас.

— Хубаво е, нали? — попитах. Дъхът ми образуваше облачета в мразовития въздух. — Предполагам, че в някои отношения не е по-различно от гледката в ски курорта… но не зная. Днес се чувствам някак си по-различно.

— И с живота е така — каза той. — Докато растем и се променяме, някои неща, които сме преживели преди, добиват ново значение. Ще се случва постоянно до края на дните ти.

Понечих да го подразня за навика му винаги да ми изнася лекции за живота, но в този миг ми хрумна, че е прав. Когато започнах да се влюбвам в Дмитрий, чувствата ми бяха толкова всепоглъщащи. Никога дотогава не бях изпитвала нещо подобно. Бях убедена, че няма начин да го обичам повече. Но сега, след случилото се с Мейсън и стригоите, нещата бяха различни. Обичах Дмитрий много по-силно. Обичах го по различен начин, много по-дълбоко. След като видях колко преходен и крехък е животът, започнах да го ценя много повече. Преживяното ме накара да осъзная колко много означава той за мен и колко тъжна и опустошена ще се почувствам, ако го изгубя.

— Мислиш ли, че би било хубаво да имаш хижа там? — попитах, като посочих най-близкия връх. — Там, сред гората, където никой не би могъл да те намери?

— За мен би било хубаво. Ти би се отегчила.

Опитах се да си представя какво би било да сме заедно само двамата някъде сред дивата пустош. Малка стая, камина, легло… не мислех, че би било толкова отегчително.

— Няма да е толкова зле, ако имахме кабелна телевизия. И интернет. И топлината на телата ни.

— О, Роуз. — Той не се засмя, но усещах, че отново се усмихва. — Не мисля, че би била щастлива на някое тихо място. Винаги ще искаш да правиш нещо.

— Да не би да казваш, че не мога за дълго да задържа вниманието си върху нещо?

— Съвсем не. Казвам само, че в теб гори огън, който определя всичките ти действия, който те кара постоянно да искаш да подобриш света, както и живота на тези, които обичаш. Да защитаваш слабите. Това е едно от прекрасните ти качества.

— Само едно, така ли? — Говорех нехайно, но думите му ме развълнуваха. Той беше съвсем искрен, когато говореше за прекрасните ми качества, а това, че се гордееше с мен, бе повече от всичко, което бих могла да си пожелая.

— Едно от многото — промълви Дмитрий. Надигна се и погледна надолу към мен. — Така че никаква уединена хижа за теб. Не и докато не станеш стара, много стара жена.

— На колко, на четиридесет ли?

Той поклати глава раздразнено и стана, без да отговори на шегата ми. При все това продължи да ме гледа със същата привързаност, която усетих в гласа му. Имаше и възхищение и си помислих, че никога не бих могла да бъда нещастна, докато Дмитрий ме смята за прекрасна и красива. Наведе се и ми протегна ръка.

— Време е да вървим.

Поех я и се оставих да ме издърпа. След като се изправих, ръцете ни останаха преплетени малко по-дълго, отколкото бе необходимо. После се пуснахме и огледахме работата си. Два идеални снежни ангела — единият по-голям от другия. Като отстъпих внимателно назад, се наведох и очертах по една окръжност над главите им.

— Какво е това? — попита Дмитрий, когато отново се изправих.

— Ореоли — ухилих се аз. — Подходящи за такива божествени създания като нас.

— Доста силно казано.

Останахме загледани в ангелите още няколко минути, припомняйки си онзи скъп и спокоен момент, когато лежахме един до друг в снега. Искаше ми се това, което бях казала, да е истина, да сме оставили белег в планината. Но знаех, че след следващия сняг, ангелите ни ще изчезнат в белотата и от тях няма да остане нищо, освен споменът.

Дмитрий докосна нежно ръката ми и без да проговорим повече, двамата се обърнахме и закрачихме обратно към колата.

Сравнен с този спомен за него и начина, по който ме бе погледнал там, в планината, си помислих, че ангелът, който гледаше надолу към мен в църквата, е някак си блед и скучен. Не че исках да го обидя.