Кръвно обещание

Постепенно се унесох в сън и ме обзе познатото чувство, че съм в един от сънищата на Ейдриън. Отдавна не се бе случвало и вече бях започнала да си мисля, че наистина ме е послушал, когато последния път му казах да стои далеч от мен. Разбира се, винаги му го казвах. Беше минало дълго време, без да ме посети и колкото и да не исках да си призная, той ми липсваше.

Сцената, която този път бе избрал, беше част от територията на Академията — гориста местност близо до езерото. Всичко наоколо беше зелено и цъфтеше, обляно от слънчева светлина. Подозирах, че фантазията на Ейдриън не отговаря точно на времето, което беше в момента в Монтана, но нали бе негово творение. Можеше да направи всичко, което пожелае.

— Малък дампир — рече той и ми се усмихна. — Отдавна не сме се виждали.

— Мислех, че вече си приключил с мен — отвърнах и седнах върху голяма, гладка скала.

— Никога няма да приключа с теб. — Той пъхна ръце в джобовете на панталоните си и приближи към мен. — Макар че… ако трябва да съм честен, наистина този път смятах да не идвам повече. Но исках да разбера дали още си жива.

— Жива съм и съм добре.

Той отново ми се усмихна. Слънчевите лъчи танцуваха върху кестенявата му коса, хвърляйки златисти отблясъци.

— Добре. Всъщност наистина изглеждаш много добре. Аурата ти е по-добра от всякога. — Погледът му се плъзна надолу по лицето ми и се спря върху ръцете ми, скръстени в скута. Намръщи се, коленичи и вдигна дясната ми ръка. — Какво е това?

Беше пръстенът на Оксана. Въпреки че халката бе съвсем семпла, среброто проблесна на слънцето. Сънищата бяха толкова странни. Двамата с Ейдриън не бяхме заедно, но пръстенът ме бе последвал и бе запазил достатъчно от силата си, за да я усети той.

— Магия. Омагьосан е с духа.

Също като мен, и той никога не се бе замислял за подобно нещо. Лицето му доби напрегнато изражение.

— И той лекува, така ли? Изчистил е част от мрака в аурата ти.

— Част — отвърнах, почувствала се неловко от напрегнатия му поглед. Свалих пръстена и го пъхнах в джоба си. — Временно е. Срещнах още някой, който владее духа, и дампир, целунат от сянката.

Изненадата върху лицето му се задълбочи.

— Какво? Къде?

Аз прехапах устни и поклатих глава.

— По дяволите, Роуз! Това е нещо голямо. Знаеш колко усилено двамата с Лиса търсим други като нас, които владеят духа. Кажи ми къде са те.

— Не. Може би по-късно. Не искам да ме намерите.

Зелените му очи блеснаха гневно.

— Виж, спри поне за миг да си въобразяваш, че целият свят се върти само около теб, става ли? Това се отнася за Лиса и мен, как да разберем тази магия, която е в нас. Ако си открила хора, които могат да ни помогнат, ние трябва да знаем.

— Може би по-късно — повторих решително. — Скоро ще се махна оттук, тогава ще ти кажа.

— Защо винаги е толкова трудно с теб?

— Защото така ти харесва.

— В момента ли? Не особено.

Коментарът бе в типичния за Ейдриън шеговит стил, но в този миг нещо в него ме обезпокои. Поради някаква причина изведнъж ме споходи лекото подозрение, съвсем леко, че вече не съм толкова привлекателна за него, както досега.

— Просто се опитай да проявиш търпение — казах му. — Сигурна съм, че двамата с Лиса и без това имате още много неща, върху които да работите. А и Лиса изглежда доста заета с Ейвъри. — Думите се изплъзнаха, преди да успея да ги спра и част от горчивата завист, която бях изпитала, докато ги наблюдавах миналата вечер, се прокрадна в тона ми.

Ейдриън повдигна вежди.

— Дами и господа, тя си призна. Значи наистина шпионираш Лиса. Знаех си.

Извърнах глава.

— Просто исках да зная дали е жива. — Сякаш дори и да бях на другия край на света, нямаше да го зная.

— Жива е. Жива е и е много добре, също като теб. Ъъ… почти добре. — Ейдриън се намръщи. — Понякога улавям тези странни вибрации в нея. Не ми изглежда съвсем наред, а и аурата й от време на време потрепва малко. Никога не трае дълго, но все пак се тревожа. — Тонът му омекна. — Ейвъри също се тревожи за нея, така че Лиса е в добри ръце. Ейвъри е изумителна.

Стрелнах го унищожително.

— Изумителна? Да не би да я харесваш или нещо подобно? — Не бях забравила думите на Ейвъри, че ще остави вратата на стаята си отключена.

— Разбира се, че я харесвам. Тя е страхотна личност.

— Не, имам предвид дали наистина я харесваш. Не просто да я харесваш.

— О, разбирам. — Той завъртя очи. — Явно говориш за определението на „харесвам“ от детската градина.

— Не ми отговори на въпроса.

— Ами, както казах, тя е страхотна личност. Умна. Дружелюбна и отзивчива. Красива.

Нещо в начина, по който произнесе „красива“ ме подразни. Отново извърнах поглед, докато си играех със синия назар около врата си, опитвайки се да изясня чувствата си. Ейдриън ги изясни по-бързо.

— Да не би да ревнуваш, малък дампир?

Отново го погледнах.

— Не. Ако те ревнувах, отдавна щях да съм откачила, имайки предвид всички момичета, с които се занасяш.

— Ейвъри не е от момичетата, с които можеш да се занасяш.

Отново долових тази топлота в гласа му, тази замечтаност.