Кръвно обещание

— О? — Той повдигна вежди. — Тя ли ти го каза? Ммм… лошо поведение от нейна страна. На началниците й няма да им хареса. Никак.

О, по дяволите. Бях говорила, без да мисля. Не исках Сидни да загази. Ако Ейб наистина беше някакъв „моройски кръстник“ — как го нарече тя? Змей? Змията? Не се съмнявах, че може да си поговори с другите алхимици, които да й стъжнят живота.

— Изтръгнах го насила от нея — излъгах аз. — Аз… аз я заплаших, докато пътувахме с влака. Не беше трудно. Тя и без това вече бе наплашена до смърт от мен.

— Не се съмнявам в това. Те всички са изплашени от нас и този страх е резултат от вековни традиции. Крият се зад кръстовете си, търсейки закрила от тях — въпреки подаръците, които получават чрез татуировките си. В много отношения те притежават същите характерни черти като вас, дампирите, с изключение на репродуктивните проблеми. — Докато говореше, гледаше към звездите, като някакъв древен философ, разсъждаващ за тайните на вселената. Държеше се така, сякаш всичко това е някаква шега, докато беше съвсем ясно, че има някакви планове за мен. Но аз не исках да бъда част от ничии планове — особено когато не знаех що за планове са.

— Да, да, сигурна съм, че цяла нощ бихме могли да си говорим за алхимиците и как вие ги контролирате — троснах се. — Но аз все още не зная какво искаш от мен.

— Нищо — отвърна той просто.

— Нищо? Направил си си целия този труд да ме свържеш със Сидни и да ме последваш тук за нищо?

Той сведе поглед от небето. В очите му блеснаха опасни искри.

— Ти не ме интересуваш. Имам свой бизнес, за който да се грижа. Дойдох заради други, които се интересуват от теб.

Сковах се. Най-после ме обзе истински страх. Мамка му. Значи наистина ме търсеха. Но кой? Лиса? Ейдриън? Татяна? Последното предположение ме изнерви още повече. Останалите биха ме търсили от загриженост за мен. Но Татяна… Татяна се боеше да не избягам с Ейдриън. Отново си помислих, че ако тя иска да ме намери, то е, за да се увери, че никога няма да се върна обратно. Ейб ми приличаше точно на такъв тип, който можеше да направи така, че някой да изчезне.

— И какво искат тези други? Искат да се върна у дома? — попитах, опитвайки се да изглеждам безстрашна. — Да не си мислиш, че може просто ей-така да се появиш тук и да ме завлечеш обратно в Щатите?

Тайнствената усмивка на Ейб се завърна.

— А ти мислиш ли, че мога просто да те завлека обратно?

— Ами — изрекох подигравателно, отново без да мисля, — ти не можеш. Но твоите момчета могат. Е, може би. А може и да ги надвия.

За пръв път Ейб се засмя високо — дълбок, гърлен смях, изпълнен с искрено веселие.

— Ти наистина оправдаваш репутацията си на безразсъдна и импулсивна личност. Очарователно. — Страхотно, няма що. Ейб навярно разполагаше с цяло досие за мен. Сигурно знаеше и какво обичам за закуска. — Ще се спазаря с теб. Ти ще ми кажеш защо си тук, а после ще ти кажа защо аз съм тук.

— Аз вече ти казах.

Като с магическа пръчка смехът и веселото му настроение изчезнаха. Пристъпи по-близо към мястото, където стоях, и видях как пазителите му се напрегнаха.

— А аз ти казах, че ме лъжеш. Имаш причина да си тук. И искам да зная каква е.

— Роуз? Може ли да дойдеш?

Гласът на Виктория, ясен и силен, се разнесе откъм къщата на Беликови. Обърнах се и я видях, че стои на прага. Внезапно изпитах желание да се махна от Ейб. Имаше нещо смъртоносно под тази крещяща и натруфена фасада и аз не желаех повече нито за миг да оставам с него. Скочих и заотстъпвах към къщата, като почти очаквах пазителите му да ме спрат и пленят, въпреки думите му, че не се интересува от мен. Двамата не помръднаха от местата си, но внимателно ме наблюдаваха. Странната усмивка на Ейб отново се върна на лицето му.

— Съжалявам, че не мога да остана повече и да си побъбрим — заявих.

— Няма нищо — великодушно отвърна той. — По-късно ще намерим време.

— Едва ли — отвърнах, а той се засмя. Побързах да последвам Виктория в къщата. Не се почувствах в безопасност, докато вратата не се затвори зад гърба ми. — Този тип никак не ми харесва.

— Ейб? — попита тя. — Мислех, че ти е приятел.

— Едва ли. Той е нещо като мафиот, нали?

— Предполагам — рече тя, сякаш не беше кой знае какво. — Но ти си тук благодарение на него.

— Да, зная, че е дошъл да ни вземе.

Виктория поклати глава.

— Не, имам предвид тук. Доколкото разбрах, докато си била в колата, постоянно си повтаряла Беликов, Беликов. Ейб решил, че ни познаваш. Затова те доведе в нашата къща.

Това беше смайващо. Сънувах Дмитрий, затова нищо чудно да съм произнесла фамилията му. Но нямах представа как се бях озовала тук. Реших, че са ме довели, защото Олена има медицински познания.

Тогава Виктория добави най-изумителното от всички неща досега.

— Когато разбра, че ние не те познаваме, смяташе да те отведе някъде другаде, но баба каза да останеш. Предполагам, че е сънувала, че идваш при нас.

— Какво? — Лудата, луда Ева, която ме мразеше? — Ева е сънувала мен?

Виктория кимна.

— Тя има тази дарба. Сигурна ли си, че не познаваш Ейб? Той е твърде голяма клечка, за да дойде тук без причина.