Куклата близнак

— Следващият път Лута ще те надвие. Вече знае как се биеш — каза Никидес. — А може би не, но ще има шанс. Той не се дразни, когато го побеждават. Аз обаче няма да те надвия.

— Не се знае — каза му Тобин, макар да знаеше, че той е прав.

— Не, няма как — настояваше Никидес, макар да не звучеше, че това го притеснява. — Но това няма значение. Не всички сме тук, защото сме добри бойци, принце.

Преди Тобин да успее да попита какво иска да каже, престолонаследникът и Калиел бяха приключили тренировката си и Порион викаше двамата с Ки.

— Да им покажем как се прави — щастливо прошепна Ки.

Взеха истинските си мечове и се впуснаха в атака — сражавайки се по обичайния си начин, с лакти, колене и удари с глава. Надаваха бойните си викове и не спряха, докато дрехите им не подгизнаха от пот и около им не се вдигнаха облаци прах, по-високи от тях самите. Ехтеше желязо. Ки за малко да смаже въоръжената ръка на Тобин. В отговор принцът го удари по шлема с плоското на меча. Никой от двамата не искаше да отстъпи. Всичко наоколо изчезна, само битката имаше значение. Бяха правили това толкова често, че се познаваха и не можеха да се победят. Порион обяви равен резултат.

Изцедени, двамата отстъпиха назад и откриха, че около тях се е насъбрала голяма тълпа. Много от почитателките на Олбън сега гледаха тях. Ки забеляза и едва не се препъна в собствените си крака. Алия се обърна, каза нещо на стройно русо момиче до себе си и двете се засмяха. Зад тях, брюнетка някъде на възрастта на Тобин го наблюдаваше с тъмни, сериозни очи. Принцът не помнеше да я е виждал преди. Тя улови погледа му и изчезна в тълпата.

— В името на пламъка! — възкликна Корин. — Не си се шегувал, когато каза, че в планините не си правил нищо друго, освен да се биеш.

Дори гордият Олбън не можеше да се цупи пред гласното одобрение на престолонаследника. Тобин и Ки отново си починаха, но през останалата част от следобеда непрекъснато бяха търсени с предложения за тренировки от страна на по-младите компаньони и оръженосци.

Но не и срещу принц Корин, забеляза Тобин. Престолонаследникът се биеше само срещу Калиел и Порион, като през по-голямата част от времето ги надвиваше. Тобин се радваше, че не трябва да се сражава с него. От всички, срещу които се беше изправил, виждаше Лута като най-сериозен противник. Той имаше нападателен стил, като Олбън, но пък Тобин го харесваше повече.

Глава четиридесет и първа

Ки се радваше, че на втората им нощ в Еро нямаше пиршество. Наместо това той започна задълженията си в компаньонската столова. Вечерята по нищо не се отличаваше от типичната благородническа трапеза. Неколцина музиканти ги развличаха. Пратеници от краля четяха депеши и описания на последните битки.

Всеки оръженосец имаше отредена роля. Танил се грижеше за месата, а оръженосецът на Калиел, Милирин, отговаряше за хляба — имаше си четири различни ножа за всеки вид хляб. Това бяха най-почетните длъжности.

Гарол изпълняваше алхимическата роля на иконом, смесвайки вината и подправките с вода. Това можеше да е опасна задача. Икономът винаги трябваше да „докаже с уста“ качеството на виното и съответно биваше първият отровен, ако някой решеше да убие домакина. Но според оръженосеца Руан, по-вероятно беше Гарол да ги убие с прекалено силното си вино.

Оръженосецът на Орниъс, тихо момче, чието прозвище бе Риско, беше виночерпец. Негова отговорност беше да държи чашите винаги пълни. Руан събираше остатъците, които биваха предоставяни на просяците край вратите на Дворцовия кръг. На Ки и останалите се падаше да разнасят храна от кухнята. Оръженосецът на Зустра, Чилнир, ги надзираваше. Уви, това поставяше Ки в компанията на най-неприятните му люде.

Бариеус му помагаше, ала Ки вечно бе една стъпка назад или забравяше нещо. Останалите, Маго и Ариус, бяха прекалено заети да го гледат отвисоко. Чилнир не проявяваше към тях никакво снизхождение.

На Ки му беше неприятно, че излага Тобин по такъв начин. В първата вечер той събори две купи със сос и едва не изсипа горещ лебедов пудинг върху главата на Корин, когато Маго го бутна по рамото. Накрая той се оказа омацан със сос и мазнина и трябваше да търпи подигравателните усмивки през остатъка от вечерта. Корин добронамерено се пошегува, а Тобин не забелязваше нищо и въобще не се чувстваше посрамен. Ки стоеше извън светлината на огнището, чувствайки се унил.

Тобин виждаше, че нещо тормози Ки, но нямаше представа какво е. Бе се гордял с него на масата. Принц Корин дори го беше похвалил.

Настроението на Ки не се промени и когато Порион и по-големите започнаха да разказват истории за дворцовите призраци, обсъждайки къде се навъртали различните привидения. Споменаваха ридаещи девици и безглави любовници. От историите им излизаше, че на всяка крачка има призраци. Но най-страшен бил духът на лудата Агналейн.