Куклата близнак

Тобин чуваше останалите отвън и знаеше, че ги слушат. Някой хвърли вътре един от светещите камъни — дребно парче, което осветяваше малка площ около себе си. Но и това беше по-добре от нищо.

— Тобин, сине Риусов! — прошепна женски глас от тъмнината.

Тобин подскочи, когато Ки го сграбчи за ръката.

— Чу ли това? — прошепна оръженосецът.

— Да.

— Мислиш ли, че е тя? Кралица Агналейн?

— Не зная. — Опитваше се да разбере дали изпитва усещането, придружаващо присъствието на брат му, ала мястото бе изоставено и ветровито. — Но мисля, че ни погаждат номер. Ако на това място наистина имаше призрак, който да ни убие, нямаше да ни изпратят тук.

— Наистина ли мислиш така? — промърмори Ки, но последва приятеля си, когато Тобин му подаде светещия камък и закрачи напред.

В началото му се струваше, че пристъпва в пропаст, но на светлината на камъка зад него и звездите, които надничаха през запечатаните прозорци от дясната му страна, Тобин скоро можа да различи редиците колони, обграждащи залата.

Тук кралица Агналейн бе провеждала аудиенциите си. Тук се бе намирала тройната й зала. Тронът беше разположен срещу вратите. Входът трябваше да се намира от дясната му страна, значи престолът беше наляво.

— Принц Тобин! — повика призрачният глас. Идваше от дясната му страна.

Той спря отново, припомняйки си модела на замъка, който баща му беше направил — проста кутия с повдигащ се покрив, но пък вътре се намираше тройната зала. Тази зала. Тронът се беше в средата, не в края, заедно със златната плочка на Оракула. Присвивайки очи, той различи тъмна форма, която можеше да е подиум. Внезапно много му се прииска да докосне златната плочка лично. Дори и ако там имаше призрак, тя беше негова роднина.

Тобин се обърна и се блъсна в Ки, който подскочи и го сграбчи.

— Какво има? Видя ли нещо?

Тобин докосна рамото на приятеля си — Ки действително трепереше.

Доближавайки устните си до ухото му, принцът прошепна:

— Тук няма никакви призраци. Корин и останалите просто се опитваха да ни изплашат с историите си, за да ни подготвят за това. Не ги ли видя как са се намацали? Кой по-добре от мен знае как изглежда един истински призрак?

Ки се ухили. За момент Тобин си помисли да пусне брат си, за да им покаже на какво е способен един истински дух. Но не го стори, а нарочно повиши гласа си:

— Ела, Ки, тронът е ето там. Да посетим баба ми.

Стъпките им храбро отекнаха към невидимия таван, подплашвайки някакви създания, които запляскаха с меките си криле. Може би това бяха духове на мъртъвци, но дори и да беше така, те се задържаха встрани.

Точно както принцът очакваше, тронът се издигаше върху широка платформа в средата на помещението. Към него отвеждаха две стълбища. Беше покрит с някакво тъмно платнище.

— Трябва да седнем на престола — напомни му Ки. — След вас, Ваше Височество.

Тобин отвърна на подигравателния му поклон с жест, за който Нари би го напердашила, сетне се закатери по стълбите. Той посегна да дръпне платнището, покриващо го, но в този миг платът се отметна, разкривайки фигура с бяло лице, която скочи към него, размахала меч, крещейки:

— Предател, предател, убийте го!

По-скоро сепнат, отколкото изплашен, Тобин щеше да полети назад по стълбите, ако Ки не го беше задържал. И двамата разпознаха гласа, макар и престорен.

— Добър вечер, бабо! — рече той. Призраците дотичаха със светещите си камъни, за да се присъединят към тях. Той се опита да вземе ръката й и да я целуне, но тя се дръпна.

— Той никак не е забавен! — изфуча Алия, тропайки ядосано с крак.

— Казах ти, че няма да се стресне! — Корин повдигна Тобин от земята в прегръдка. — Дължиш ми десет златни, Олбън. Небеса, сред роднините ми страхливци няма. Ти също се справи добре, Ки, макар да те видях, че трепереше в началото. Не се тревожи. Да беше видял Гарол. — Престолонаследникът протегна ръка и свали перуката на въпросния. — Падна по стълбите и едва не си пукна главата.

— Подхлъзнах се — изръмжа Гарол.

— Аз също за малко да падна — призна Тобин. — Но само защото Алия ме изненада. Тя се крие по-добре, отколкото плаши.

— А нима ти знаеш как изглеждат призраците? — тросна се тя.

— Да. Корин, може ли да видя златната плочка?

Престолонаследникът наклони глава.

— Кое?

— Златната плочка с пророчеството от Афра. Някъде край трона…

— Тук няма нищо такова. — Корин го хвана за ръка и го отведе зад престола. Както беше казал, нямаше и следа от плочката. — Елате, трябва да празнуваме тазвечерния ви триумф.

Макар да беше доволен, че е издържал изпитанието, Тобин беше разочарован да не намери плочката. Как можеше Корин да не знае за нея, след като беше отраснал тук? Дали баща му, херцогът, не се беше объркал?

Те се отправиха към прозореца и Тобин се обърна за последно. Тогава се отскубна от престолонаследника и възкликна:

— Вижте! Корин, погледни!