Куклата близнак

Къщата, принадлежала на майката на Тобин, всъщност представляваше малко крило, прикрепено към външната стена на Стария дворец, заобиколено със собствени стени и градини. Градината бе добре поддържана, ала когато влезе в къщата, Тобин усети някаква странна празнота, макар стените да бяха боядисани в оживени цветове, а мебелировката да бе изящна. Половин дузина лакеи му се поклониха, когато влезе. Управителят беше мъж на средна възраст, когото Тарин представи като Улиес, син на Минир.

— Моите съболезнования — каза му Тобин.

Улиес отново се поклони.

— Аз също тъжа за загубата ви, принце. За мен е чест, че баща ми е служил на вас и на семейството ви, надявам се аз да сторя същото.

Тобин се оглеждаше бавно, разглеждайки старите бюфети, гоблени и резбованите орнаменти по стените и гредите. Вляво се издигаше широко стълбище.

— Баща ти те донесе по тези стълби в деня, когато беше представен — каза му Тарин. — Трябваше да видиш как изглеждаше тази зала тогава, изпълнена с всички висши аристократи на Скала. Самият крал стоеше тук с принц Корин на раменете си. Небеса, колко горди бяхме всички!

Тобин го погледна.

— Къде беше майка ми? Тя… Тя беше ли добре тогава?

Капитанът въздъхна:

— Не, Тобин, не беше. Не и след нощта на раждането ти, ала ти нямаше вина за това. Въпросният ден тя остана в стаята си.

— Може ли да я видя?

— Разбира се. Сега това е твоят дом. Но стаите на горния етаж не са били използвани, откакто майка ти напусна. Когато идвахме в Еро, баща ти и аз използвахме помещенията на този етаж, а в задния двор има казарма. Ела.

Тобин се огледа за Ки.

— Да вървим.

Бяха прекосили половината стълбище, когато братът изникна над тях, изчакващ ги на върха.

Не би трябвало да бъде там. Тобин не го беше викал цял ден. Всъщност не го беше викал от пристигането си, осъзна гузно той. Съвсем бе забравил, разсеян от множеството новости.

И сега брат му стоеше там, взирайки се в него с черни, обвиняващи очи. Тобин въздъхна вътрешно и го остави.

— Ти виждал ли си близнака ми, Тарин? — попита той. — Умрялото бебе?

— Не, онази нощ бях в Атион. Когато се завърнах, всичко беше свършило.

— Защо татко никога не е говорил с мен за това и не ми е казвал какво е демонът в действителност?

— Не зная. — Тарин спря на горната площадка, без да осъзнава, че ръката му докосва рамото на духа. — Може би от почит към майка ти? Тя не можеше да понесе да се говори за това, особено в началото. Правеше я доста… дива. После идваха всички онези шушукания. Скоро никой от нас не говореше за това. — Поклати глава. — Сметнах, че той ти е говорил нещо насаме. Не беше моя работа да се бъркам.

Той отвори вратата точно срещу стълбището.

— Ето, Тобин, тук е стаята, в която си се родил.

Подът на коридора бе поръсен с прясна тръстика и ухаеше на билки и светилно масло. Но в стаята Тобин разпозна застояла миризма. Капаците бяха отворени, но помещението изглеждаше мрачно и студено. Той настръхна, когато пристъпи вътре.

Личеше, че това е дамска спалня. По стените висяха гоблени — изобразяваха морски създания и ловни сцени. На полицата над камината бяха изобразени някакви много красиви риби. Обаче самата камина беше студена и пълна със сажди. Над полицата нямаше нищо.

Братът стоеше край високото легло с балдахин. Сега беше гол и Тобин можа отново да види зашитата рана на гърдите му. Духът се покатери върху матрака и легна по гръб. Тогава изчезна.

— Знаеш ли как е умрял брат ми? — тихо попита Тобин, загледан в кревата.

Тарин извърна поглед към него.

— Нари казва, че другото дете било мъртвородено. Никога не си поело дъх. Но не е било момче, Тобин, а момиче.

Ки го погледна въпросително. Нима не би казал истината на Тарин? Но братът отново се появи, застанал между тях с повдигнат към устните пръст. Затова Тобин поклати глава към Ки и не каза нищо.

Наместо това той започна да оглежда стаята, търсейки някаква следа от майка си. След като се бе променила тъй ужасно в нощта, когато се е родил, може би тук се криеше някаква следа от предишната й същина — нещо, което да му помогне да разбере защо се е променила.

Но не откри нищо, освен внезапното осъзнаване, че вече не иска да бъде тук.

Останалите стаи на етажа бяха същите — отдавна изоставени и изпразнени от почти цялата мебелировка. Колкото повече съзираше, толкова по-самотен се чувстваше, като странник, изникнал някъде, където не му е мястото.

Тарин явно усети това. Той прегърна Тобин през рамо и каза:

— Ела, да слезем долу. Има едно място, което мисля, че ще ти хареса повече.