Куклата близнак

— По дяволите — въздъхна Ки.

— Ти ще си по-добре от мен — изръмжа Тобин. — Какво иска пък сега? Нали бях при него преди три дни.

По-късно същия ден дойдоха и други пратеници, призовавайки още от момчетата. Канцлер Хайлус викаше внука си, Никидес, който взе Руан със себе си. Лута имаше треска и Бариеус се грижеше за него. Тъй като оставаше с намален брой съюзници срещу Маго, Ки реши да се спотаи, докато Тобин се върне.

Той отиде в стаята им и се огледа, дирейки нещо за вършене, ала Молай бе привел всичко в ред. Дори работната маса на Тобин беше подредена. Решавайки да иде да поязди, въпреки времето, той нахлузи стари обувки и дебело наметало и пое към конюшнята.

— Да заръчам ли да приготвят коня ви, сър Ки? — викна зад него Балдус.

— Не — отвърна оръженосецът, тъй като му се искаше да се разтъпче.

Дъждът беше отслабнал, но духаше все така силен вятър, задърпал наметалото му. Обувките му съвсем скоро подгизнаха, но това не го интересуваше. Ударите на вихъра и острия, студен аромат на морето раздвижиха кръвта му. Ки повдигна лице към стихията. Оставаше още много от деня. Може би щеше да убеди Тарин да пояздят заедно край брега.

Конюшните бяха празни — с изключение на неколцина коняри. Те го познаха и му се поклониха, когато пристъпи в сумрака. От двете му страни се издигаха отделения. Тези на Дракон и Госи се намираха някъде в средата на лявата страна.

Ки не беше прекосил голямо разстояние, когато долови, че не е сам. Обръщайки се, той зърна Маго и Ариус почти досами себе си. Шумът на бурята бе заглушил стъпките им. И собствената му разсеяност, помисли си той със свито сърце. Наоколо не се виждаше жива душа. Нищо чудно двамата да бяха подкупили конярчетата.

— Каква среща, голтако — възкликна оживено Маго. — Как си в този прекрасен ден?

— Мога да се оплача единствено от компанията — отвърна Ки. Този път нямаше да го оставят, това беше ясно. В края на конюшнята имаше врата, но за да я достигне, трябваше да се обърне и да се затича, а Ки нямаше никакво намерение да прави подобно нещо. Предпочиташе да бъде пребит. Но пък може би дори те нямаше да бъдат толкова глупави.

— Не очаквах да си тъй взискателен към компанията си — рече Ариус, играейки си с масивен пръстен на ръката си. — Предвид престоя ти в онази мухлясала крепост с демон и мърлявата сган на Тарин. Освен това съм любопитен… — Ариус продължаваше да върти пръстена. — Истина ли е това, което разказват за Тарин и лорд Риус? След като си оръженосец на сина на херцога, сметнах, че все ще знаеш нещо.

Ушите на Ки започнаха да се изпълват с кръв. Нямаше представа за какво говори Ариус, но и начинът, по който го каза, беше достатъчна обида.

— Може би им е семейна черта, като лудостта — ухили се Маго. — Вие с Тобин също ли го правите?

Ки започна да подозира за какво намеква Маго и застина от гняв. Не заради загатнатото дело, а заради мисълта как тези пъпчиви негодници унижават с мръсните си езици люде като Тарин и херцога.

— Вземи си думите назад — изръмжа той, приближавайки се към Маго.

— И защо? Все пак спите в едно легло, нали? Всички видяхме в нощта, когато ходихме в старата тронна зала.

— Там, откъдето идвам, всички го правят — каза Ки.

— Знаем откъде идваш, голтако — рече Ариус.

— Двама в едно легло — дразнеше го Маго. — Лорд Орун ми каза, че Тарин много обичал да се хваща за палците. Ами ти? Или Тоб…

Ки го удари, без дори да взема такова решение. Просто не искаше да слуша тези думи. Мигът, в който пестникът му блъсна носа на другия, беше приятен. Маго рухна, сипейки проклятия. Ариус сграбчи Ки за ръката и се развика за помощ, но последният го блъсна и се отдалечи.

Задоволството на Ки трая малко. На излизане от конюшнята вече осъзнаваше, че е направил сериозна грешка. Той започна да тича, знаейки, че има само едно място, където може да отиде. Никой не го последва.

Разочаровах го! — беснееше той на себе си, защото осъзнаваше мащабността на ситуацията. Бе провалил Тобин и Тарин. И себе си. Корин беше прав, всички тук бяха прогнили. Гнусни, разнежени, лицемерни мазници като Маго не биха изкарали и ден сред истински воини. Но това не променяше факта, че бе опозорил Тобин. Тепърва предстояха още лоши неща.

Облаците се разтвориха, заваля дъжд, а Ки тичаше.

Тобин мразеше посещенията си в дома на лорд Орун. Стаите бяха прекалено топли, храната беше прекалено сладка, а слугите — двама гологърди младежи — прекалено внимателни. Орун винаги настояваше Тобин да сяда до него и да споделя блюдото му. Гледката на мазни, сбръчкани пръсти не се оказваше благотворна за апетита му.

Днес беше дори по-лошо. Още от сутринта главоболие бе измъчвало Тобин, а някаква тъпа болка в корема му го караше да се чувства уморен и замаян. Бе се надявал да си отспи следобеда, но поканата беше развалила плановете му.

Орун неизменно канеше и Мориел. Макар това още да беше неприятно на Тобин, принцът трябваше да признае, че бледото момче полагаше усилия да се държи приветливо. Но пък почти всеки би изглеждал по-добра компания, в сравнение с Орун.