Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

След зловещите разкази, които бях чул, една чаша с ейл щеше да ми дойде толкова добре, че бях готов да я изпия и в най-ужасната компания на света. И така, аз и двамата ми спътници тръгнахме да излизаме от Тауър и докато вървяхме през моравата и по тесните, лъкатушни улички към Лъвската порта, крепостта ми се стори някак по-мрачна от преди. Точно преди да завием зад един ъгъл, аз спрях и още веднъж се взрях в грамадната норманска крепост. Някои хора твърдят, че е била построена от Уилям Завоевателя, а други — от великия Цезар, който карал работниците си да смесват хоросана с човешка кръв. Така или иначе, крепостта беше станала свидетелка на събития, които и досега бяха обвити в тайна. Преди четирийсет години на поляната отпред две малки момчета — едното от които кралят на Англия, а другото — по-малкият му брат — се бяха упражнявали в стрелба с лък, но после бяха изчезнали. Или пък не бяха? Въображението ми тутакси заработи. Възможно ли беше някой от принцовете все още да се крие в някоя част на Тауър?

— Роджър? — изтръгна ме от унеса ми Бенджамин.

Аз се наканих да продължа напред, но в следващия момент до слуха ми достигна най-смразяващият вой, който бях чувал някога. Звукът така ме стресна, че космите по врата ми настръхнаха.

— Какво, за Бога, беше това? — възкликнах.

— Вълците на Хенри — обясни Агрипа. — Подарък от владетеля на Московия.

По онова време аз не знаех кой знае какво за Московия и ледената й пустош, но вълците ме ужасяваха още от дните ми в Париж, където се бях оказал точно по времето на големия глад. Градът беше откъснат от света заради снега и от горите прииждаха вълци. Спомням си как една нощ — аз, естествено, хленчех и се молех за милост — ме преследваха из мръсните улички на Монмартр. Та воят, който чух онзи ден в Тауър, изведнъж пробуди тези кошмарни спомени, така че без да се помайвам повече, аз се втурнах напред. Не можете да си представите облекчението, което изпитах, когато прекосихме крепостния ров и се озовахме обратно на Пти Уелс.

Междувременно Бенджамин и Агрипа явно си бяха променили намеренията, така че вместо да тръгнем покрай крепостната стена към кръчмата, ние се запътихме по една уличка към града.

— Първо ще се срещнем с вдовицата на Андрю Ъндършафт — обясни ми Бенджамин. — Може би тя ще се сети за нещо, което управителят на крепостта не знае.

Аз си припомних овъгления труп, който бях извлякъл от клетката в Смитфийлд, и сграбчих господаря си за ръката. Той спря и кротко се взря в мен.

— Какво има, Роджър?

— Господарю, не ми казвай, че си повярвал на приказките на тези глупаци — рекох аз, посочвайки към Тауър.

— Те са верни служители на краля, Роджър.

— Да, да, сигурен съм, че е така. И все пак, как е възможно принцът да е оцелял цели четирийсет години? А ако пък не е, откъде са се взели тези печати?

Бенджамин вдигна рамене, а после притисна палец към устните си.

— Който и да изнудва краля, той знае какво се върти в главата му, а също и какви кошмари се спотайват в крепостта. Хенри е отказал да плати първата сума. Честно казано, съмнявам се, че ще плати и втората.

След тези думи господарят ми продължи напред и двамата с Агрипа го последвахме, едва смогвайки да се мерим с широките му крачки. От време на време Бенджамин спираше, за да попита за посоката. Най-накрая едно просяче ни преведе покрай някаква тясна, зловонна канавка и тримата изведнъж се озовахме на една изненадващо приятна поляна, отвъд която се издигаше къщата на Ъндършафт.

— Този тип явно е избесил доста хора — предположих аз, посочвайки към прясно боядисаните стени и остъклените прозорци.

Бенджамин спря и се вгледа в майсторите, които се бяха качили на покрива, за да подменят някаква повредена плоча.

— Добре ли печелеше Ъндършафт? — обърна се господарят ми към Агрипа.

— О, да, получаваше една значителна сума всяка седмица, а на Архангеловден, на Рождението на свети Йоан Кръстител, на Коледа и на Великден имаше право да си взема пресни провизии, топливо и нови дрехи от кралските запаси.

— Явно е умрял като богат човек — отбелязах аз, докато минавахме през портата и по настланата с камъни алея, от двете страни на която се бе ширнала чудна цветна градина.

После Бенджамин потропа по вратата и на прага скоро се появи някаква слугиня с бяла шапчица и сива престилка. Господарят ми й обясни кои сме и девойката ни се поклони, сякаш посрещаше великия татарски хан. След това ни преведе през някакъв приятно ухаещ коридор с прясно боядисани стени и ни покани в един уютен салон, от който се разкриваше гледка към градината отпред. Бенджамин и аз се настанихме на пейката в прозоречната ниша, Агрипа седна на един стол до нас, а слугинята побърза да повика господарката си.