Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

— Да се върнем към деня на смъртта му — настоя Бенджамин.

(По принцип господарят ми беше изключително любезен с дамите, но в случая мрачното му лице и строгият му глас издаваха дълбоките му подозрения към мистрес Ъндършафт.)

— През по-голямата част от деня съпругът ми си беше вкъщи — продължи вдовицата, — но по едно време стана неспокоен. Децата крещяха…

— Колко деца имаш, мадам? — прекъснах я аз.

— Четири — усмихна ми се скръбно тя. — Но не съм ги раждала аз. Мастър…?

— Роджър Шалот, мадам.

Вдовицата се наведе към мен и аз забелязах учестеното й дишане — гърдите й бързо се надигаха и спускаха.

— Андрю се беше женил и преди — обясни тя, — но преди пет години първата му съпруга умряла. Аз му се врекох три години по-късно. Все едно — продължи мистрес Ъндършафт, хвърляйки един бърз поглед към губещия търпение Бенджамин, — в един момент Андрю излезе, като преди това ми каза, че отива да пийне в „Бесилката“ — тя подръпна ръкава на роклята си. — И това беше всичко. На следващия ден тук дойде някакъв съдебен пристав, който ми съобщи какво се е случило.

— Мадам — продължих аз, надявайки възможно най-съчувствената си физиономия, — трябва да ти кажа, че имах нещастието да се озова в Смитфийлд точно когато вадеха тялото на съпруга ти от клетката. Разбира се, не бих искал да те разстройвам допълнително, но знай, че гледката беше ужасна.

Последва още една сълзлива усмивка, изпълнена с разбиране.

— Та при това положение как разбра, че обгореният мъж е тъкмо съпругът ти? — добавих.

Вдовицата впери в мен напълно сухите си очи и отвори уста да ми отвърне, но после се отказа.

— Съпругът ти имаше ли някакъв отличителен белег, който ти помогна да го разпознаеш? — намеси се Бенджамин.

— Милостиви Боже! — сопна се тя. — Разбира се, че не! Разпознах го по недогорелите ботуши и по металната верижка, която винаги носеше около китката си. Естествено, не мога да се закълна, че тялото е било на съпруга ми, но ако не е било, нека аз те попитам, сър: къде е Андрю Ъндършафт?

— Съпругът ти беше богат човек, нали така, мадам? — продължи с въпросите Бенджамин.

— Беше благоразумен, сър. Остави ми тази къща, всичките си притежания, както и малко сребро, което беше дал на съхранение при златаря Търгуд в Чийпсайд — гласът на мистрес Ъндършафт трепна.

— Мадам — обадих се аз, — на идване видяхме, че оправят покрива, и освен това цялата къща е прясно пребоядисана. Всичко това от наследството на съпруга ти ли дойде?

Вдовицата се накани да възрази, но в този момент в разговора се намеси Агрипа.

— Не забравяй, че сме тук по заповед на краля, мадам — заяви той сухо.

— Както казах, Андрю беше благоразумен — побърза да отговори мистрес Ъндършафт — и имаше спестени пари. Тъй или иначе, две седмици след смъртта на съпруга ми златарят Търгуд ме посети и ми каза, че някакъв дарител, който пожелал да остане анонимен, му дал известно количество злато и сребро и го накарал да се увери, че не ми липсва нищо.

— И кой може да е бил този мил човек? — попитах аз язвително.

Вдовицата ми хвърли един убийствен поглед.

— Не знам, сър, пък и честно казано, не ме интересува. Съпругът ми беше убит. Възможно е някой да се измъчва от угризения на съвестта и това да е неговият начин да се успокои. Аз пък съм жена, принудена да се грижи сама за четири малки деца, така че дори самият сатана да излезе от ада и да ми предложи пари, пак бих ги взела! Ако желаете, разпитайте мастър Търгуд. Колкото до мен — аз не знам нищо повече.

— Кажи ми, мадам — намеси се Бенджамин, — преди Тауър да бъде затворен, съпругът ти споменавал ли е в крепостта да се е случвало нещо странно?

— Какво например?

Господарят ми вдигна рамене.

— Няма значение, мадам, каквото се сетиш.

— Както вече казах, съпругът ми не обичаше да говори за работата си — отвърна мистрес Ъндършафт. — Въпреки това аз знаех, че не може да понася Тауър и особено сър Едуард Кембъл. Смяташе го за жесток човек, който обича да демонстрира властта си. Колкото до крепостта — намираше я за изключително неприятно място и за разлика от останалите членове на гилдията прекарваше там възможно най-малко време.

— Двамата с Филип Алардайс — покойния началник на склада — познаваха ли се? — попитах аз.

— Да. Андрю дори беше в Тауър сутринта, в която онзи се разболял — отвърна вдовицата. — Алардайс се отбил в „Бесилката“, за да закуси, и се оплакал от болки в главата и в тялото. По-късно съпругът ми отишъл да го види и му занесъл малка манерка с вино, но онзи вече не бил на себе си. Андрю веднага разпознал симптомите и така и не стъпи повече в Тауър. После Алардайс умря и крепостта беше запечатана.

— Съпругът ти споменавал ли ти е нещо за принцовете? — продължих с въпросите аз.

Обърканият поглед на жената и поклащането на главата й ми подсказаха, че познанията й по история не са особено обширни.

— А познавахте ли се с другия убит палач? — намеси се Бенджамин. — С онзи, Хелбейн.