Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Аз се заслушах в звуците, долитащи до салона, и установих, че в градината плаче дете, а на горния етаж си играят две момчета. После се чуха стъпки и дрезгавият шепот на слугинята отвън. Накрая вратата се отвори и мистрес Ъндършафт влезе в стаята. Аз моментално се изправих, сваляйки шапката от главата си — вдовицата беше най-хубавата жена, която бях виждал някога. Лицето й беше тясно и с фини черти, кожата й — по-бяла и от слонова кост, а изпод траурния й воал се подаваше коса с цвят на житен клас. Роклята от черна коприна само подчертаваше ангелската й красота. Вдовицата се движеше изключително грациозно, а блестящите й очи примигваха срещу слънчевата светлина, проникваща през прозореца. Тя хвърли по един поглед на Бенджамин и на мен, но вниманието й беше привлечено най-вече от Агрипа — добрият доктор сигурно й беше заприличал на някакъв чудовищен паяк в човешки дрехи, незнайно как пропълзял в къщата й.

— Познавам ли ви, господа?

Бенджамин й каза кои сме. Жената протегна ръка, но не дотам, че господарят ми да може да я хване. После се усмихна, притискайки пръсти към устата си, развърза малката торбичка, която висеше от колана около тънкото й кръстче, извади оттам очила и ги постави на върха на прекрасното си носле.

— Простете, господа — рече тя с нежния си, но дълбок глас. — Зрението ми изневерява, но суетата не ми позволява да нося очилата си винаги, когато имам нужда от тях.

Бенджамин ниско се поклони.

— Причината за посещението ни, мадам, е, че искаме да ти зададем някои въпроси за покойния ти съпруг.

Жената затвори очи и сключи ръце като за молитва.

— Тежко е, сър — прошепна тя. — Толкова е тежко.

После вдовицата отвори очи — две прекрасни езера, изпълнени със светлина — и старият Шалот забеляза почти недоловимата промяна, която за миг бе настъпила у нея. Дори не знам какво точно беше — може би някакъв по-особен поглед или просто трепване на очите, а може би леко нацупване на устните. Така или иначе, в онзи момент аз разбрах, че не всичко е такова, каквото изглежда. В следващия миг Агрипа стана от стола си и помогна на мистрес Ъндършафт да се настани в него, тихо мълвейки съболезнованията си. Жената погледна Бенджамин над очилата си, а после бързо отмести очи към мен и аз отново зърнах дяволитата искрица в тях. Не забравяйте старата максима на Шалот: един измамник лесно може да преметне някой мъдрец, но е безсилен пред друг измамник.

— Мога ли да ви предложа нещо за хапване или пийване, господа?

Изправен пред такава красота, аз вероятно щях да се съглася, но Бенджамин благодари и отказа.

— Дойдохме да си поговорим за съпруга ти, мадам. Не искаме да ти причиняваме повече неудобства.

Мистрес Ъндършафт сведе глава и тихо заплака. За известно време в салона се възцари тишина.

— Съжалявам, мадам — обади се най-накрая Бенджамин, — но сме тук по заповед на краля. Нали разбираш, смъртта на съпруга ти може да не е свързана с отмъщение, ами с нещо много по-зловещо.

Жената вдигна глава малко по-бързо, отколкото можеше да се очаква.

— Какво имаш предвид, сър? — заекна тя.

— Прости грубостта ми, мадам, но смятаме, че съпругът ти е бил напъхан в онази клетка в Смитфийлд и изгорен в нея не за отмъщение, ами във връзка с някакви кроежи срещу Короната…

Глава пета

— Кажи ми, мадам — продължи Бенджамин, след като мистрес Ъндършафт се посъвзе, — забеляза ли някаква промяна в поведението на съпруга си преди смъртта му? Да ти е споменавал нещо странно? Да се е тревожел повече от обичайното?

— Андрю беше добър човек — отвърна вдовицата през сълзи. — Работата му, разбира се, беше ужасна, но той винаги казваше, че онези, които се налагало да беси или да обезглавява, напълно заслужавали наказанието си. Всяка неделя, когато отиваше на службата в „Сейнт Питър ад Винкула“ в Тауър, се молеше за душите на изстрадалите.

— Сигурно е така, мадам — отвърна Бенджамин, — но кажи ми, той…

— Съпругът ми рядко говореше с мен за делата си, мастър Даунби — прекъсна го тя, при което в гласа й се прокрадна сурова нотка. — За разлика от останалите членове на гилдията на палачите той не се хвалеше колко много хора е убил или как е измъчил някого, поставяйки възела на въжето на грешното място. Освен това винаги връзваше торба с барут около вратовете на онези, които се налагаше да изгори, за да ускори края им.

(Тръпки ме побиваха от равния тон, с който тази красива жена говореше за кошмарната работа на покойния си съпруг.)

— Значи не знаеш нищо, така ли?

— Абсолютно нищо.

— А какво можеш да ми кажеш за деня, в който съпругът ти загина?

— През по-голямата част от деня двамата бяхме заедно — отвърна мистрес Ъндършафт. — По това време Тауър беше под карантина, градската управа беше разпусната, а съдилищата не заседаваха, така че Андрю се беше посветил на занимания в градината и на игри с децата — тя посочи към стола, на който седеше Агрипа. — От време на време дори измайсторяваше по нещо. Разбирате ли, съпругът ми беше учил за дърводелец, така че винаги когато имаше възможност, гледаше да практикува стария си занаят.