Ладията на Харон

— Нямам избор. — Худари отново бе разтърсен от болка, но този път малко по-поносима. Не беше за вярване, но тялото му свикваше с нараняванията.

Милисънт бързо пристъпи напред и хвана ръката на Халид, който залитна.

— Тревър, не трябва да му помагаш. Той е полумъртъв.

— Заложен е животът на много хора, а не само неговият, Мили — с разбиране каза Тревър. — Съжалявам, че те забърках в това. Нямам право, но те моля да ни помогнеш. Хората, които го нападнаха вчера пред Британския музей, отново ще се опитат да го убият. Халид е мишена дори докато седи в тази стая.

— Защо не се обадите във вашето посолство? — попита тя.

— Защото в момента не знам на кого да вярвам. Така е най-добре — отговори Худари.

— Но той няма да може да се качи на самолета, ако няма запазено място — продължи Милисънт, сякаш Тревър и Халид не бяха там.

— Дипломатическият паспорт ще му осигури място. — Тревър показа документа, който бе взел от хотелската стая на Худари. — Рано сутринта отидох там. След като в болницата не знаят кой е, реших, че е оставил паспорта си в хотела.

Халид кимна благодарно на приятеля си и взе документа.

— Единствената по-полезна привилегия от дипломатическите регистрационни номера на колите на посолството, които използвам. Съжалявам, лейди Грей, но няма друг начин. Както каза Тревър, заложен е животът на много хора.

— Добре, ще помогна, но, Тревър, погрижи се на летище «Хийтроу» да ни чакат хора от охраната, по дяволите. И лекар. — Макар да смяташе, че двамата мъже драматизират нещата, Милисънт щеше да изпълни молбата им, ако не за друго, то поради простата причина, че като съпруга на милионер и член на парламента скучаеше до смърт.

— По-добре е тя да остане, Тревър — каза Халид. — Може да ни проследят, след като излезем от болницата.

— Групости — възрази Тревър и сложи фереджето на главата му. — Никой няма да ти обърне внимание.

Той извади ключовете на старото бентли, което караше, откакто се бе развел, и ги сложи в ръката на Милисънт, като погали пръстите й. Тя се усмихна на интимния жест и му намигна прелъстително.

— Ще успееш ли да го изкараш от болницата? Мога да ви помогна да стигнете до колата.

— Не — разпалено възрази Халид. — Тук заедно са влезли двама души и ще излязат двама. Не искам да привличаме внимание. Ще се справя.

Халид спря на вратата и се обърна да благодари на приятеля си. Бледата слънчева светлина, проникваща през прозореца, позлати косите на Джеймс-Прайс.

— Скоро ще се видим, проклет негоднико.

— Пази се, смърдящ арабеск.

Приемайки ролята на скърбящи, които напускат умиращ роднина, Халид и Милисънт излязоха от стаята, без да обръщат внимание на мъжа в шлифера, който вървеше срещу тях по коридора. Милисънт нямаше представа как да забелязва неприятностите, а Халид бе насочил всичките си усилия да не припадне. Ако се бяха обърнали, щяха видят, че мъжът бръкна под шлифера си, докато се приближаваше към стаята на Халид. Можеха да спасят Тревър.

Когато тежката врата на болничната стая се отвори, Тревър помисли, че Мили се връща да го целуне за довиждане.

Затова се усмихна, докато се обръщаше. Канонада от бързо изстреляни куршуми надупчи вратата на банята и го улучи между очите. От раната не потече кръв, защото сърцето му вече беше спряло. Той се строполи на пода.

Убиецът огледа безлюдния коридор. След като се увери, че никой не е чул изстрелите, той влезе в стаята и затвори вратата. Преди да види трупа, мъжът дръпна предпазителя на автоматичния пистолет и прибра оръжието под шлифера си. Едва тогава кюрдът разбра, че е направил фатална грешка и човекът на пода не е Халид Ал-Худари.

Телефонът в джоба му иззвъня.

Той го извади и го включи, но не каза нищо. Изведнъж изгуби гласа си, когато осъзна сериозния си проблем.

— Е? — попита Хасан бен Руфти.

Кюрдът се надяваше, че се обажда Тарик, защото с него беше по-лесно да се говори, отколкото с дебелия му шеф. Без да разсъждава, убиецът каза истината.

— Той избяга, ефенди.

— Какво? — изрева Рухти.

— Вече беше напуснал болницата, когато дойдох. Не знам кога, нито къде е отишъл.

Лъжата беше единственият начин, който можа да измисли, за да спаси живота си. Руфти щеше да го убие заради провала му.

— Намери го или, кълна се в кръвта на Пророка, ще те одера жив и ще си направя калъф за седалка на колата от кожата ти. — Хасан Руфти трясна слушалката и се обърна към стюарда, надвесил се над него. Сакото на мъжа беше снежнобяло и сякаш излъчваше светлина. — Кажи на пилота, че ако не излети до шейсет секунди… — Руфти млъкна, но тъй като не можа да измисли по-страшна заплаха, се повтори. — Кажи му, че жив ще го одера и ще си направя калъф за седалка на колата от кожата му.

— Да, господин министър — отвърна стюардът и раболепно се поклони, а сетне продължи напред към пилотската кабина на частния самолет «Хокър Сидли».