Ладията на Харон

— Пътувам към летище «Хийтроу» и преследвам синьо бентли. — Гласът му бе изменен от връзката по мобилния телефон. — Скоро след като кюрдът се качи в стаята на Худари, двама души напуснаха паркинга на болницата. Две жени, едната европейка, а другата арабка. Лицето на арабката беше забулено с фередже. По-рано ги видях да влизат в болницата. Колата по всяка вероятност е на арабката, която шофира дотук, но когато тръгнаха, зад волана седна европейката. И не познаваше контролните уреди.

— Не го увъртай — сряза го Руфти.

— Мисля, че дрехите са маскировка и преследвам Худари, който се опитва да избяга от страната.

— Сигурен ли си? — Проблясъкът на надежда, предложена от Тарик, напомни на Руфти, че не е ял цели трийсет минути. Той позвъни на стюарда и продължи разговора по телефона. — Наистина ли е Худари?

— Инстинктите ми го подсказват.

— На какво разстояние си от «Хийтроу»?

— Само на десетина минути от главните порти. Подозирам, че са се отправили към международния терминал номер четири.

— Да, да, чакай да помисля. — Нямаше време да се организира атака, преди Худари да влезе в охраняемия периметър на летището. Руфти трябваше да задържи Худари в Лондон няколко часа, достатъчно, за да стигне до ОАЕ и да приведе в действие своята част от преврата. — Имаш ли експлозиви?

— Имам само няколко гранати — призна Тарик. Гласът му заглъхна, когато радиовълните на мобилния му телефон се срещнаха с пулсиращите радарни лъчи, разпространявани от летище «Хийтроу».

— Идеално — засия Руфти. Стюардът сложи цяла сьомга пред него. Месото на рибата беше толкова розово и крехко, че цепнатината от едната и страна приличаше на интимните устни на жена. — След като затворя, обади се на онзи кюрдски тъпак и предай заповедите ми. Ето какво искам да направиш…

Бентлито бе видяло най-хубавите си дни преди едно десетилетие, но все още предизвикваше уважение, докато се движеше по магистралата източно от «Хийтроу». Милисънт вече се бе запознала достатъчно добре с автомобила, за да респектира другите шофьори да и дават предимство в оживеното движение. Камион с ремарке натисна клаксона си заради агресивното и шофиране, на което тя отвърна с неприсъща за лейди псувня и показа среден пръст. Милисънт се извини на Халид за жеста, но обясни, че досега никой не се е оплакал, докато е карала толкова войнствено нейния ролс-ройс «Силвър Клауд».

Халид мълчеше през по-голямата част от пътуването и се бореше с болката, която пронизваше като мълния гърба и краката му. В един момент успяваше да се овладее благодарение на силната си воля, а после изведнъж агонията надделяваше. Трябваше да мисли за толкова много неща и да прави планове, но съзнанието му беше твърде замъглено, за да се съсредоточи. От време на време усещаше погледа на Милисънт Грей, но не можеше да се реши да се обърне и да я погледне.

Колата зави по пътя за летището и моравите и храстите от двете страни отстъпиха пред обширни пространства асфалт и складове от гофрирана стомана. Милисънт следваше пътните знаци към терминала за международните излитащи самолети и изпреварваше автобусите, които преобладаваха по тесния път. Ауспусите им бълваха облаци пушек.

— Коя авиолиния? — попита тя, докато се приближаваха към терминала.

— Няма значение — неспокойно отговори Халид и изхлузи фереджето от главата си. — Щом вляза вътре, ще се обадя да ми запазят място за първия полет до Абу Даби.

— Сигурен ли сте? — Милисънт спря до бордюра, пред една от многобройните врати на «Бритиш Еъруейз», откъдето излизаха десетки неугледно облечени хора, приключили с кратката си екскурзия в Европа. — Мога да ви закарам в друга болница или в травматологията тук, на летището. Убедена съм, че там има дежурен лекар.

Халид извади хартиена кърпа от джоба на панталона си и я разгърна. Вътре имаше няколко капсули.

— Сигурен съм — каза той и ги глътна. — Запазих тези хапчета. Мисля, че е перкодан. Ще ми помогнат да издържа.

— Чакайте. Не трябваше ли да има хора от охраната?

— Това беше блъф от страна на Тревър, за да ви накара да съдействате. Едва ли е имал време да уреди подобно нещо. А сега, трябва да тръгвам. — Халид отвори вратата на колата. — Благодаря ви, лейди Грей. Мисля, че много скоро ще видите резултатите от действията си тази сутрин.

Той слезе от бентлито и предпазливо тръгна към сградата на авиолинията, без да обръща внимание на блъскащите се около него тълпи. Влезе вътре и се смеси с останалите, незабележимо лице сред хилядите пътници и изпращачи. Краката му трепереха и дрехите дращеха многобройните му рани дори през превръзките. Ако хапчетата скоро не подействаха, щеше да припадне.

Бяха му необходими няколко минути, за да си запази място за първия полет за Абу Даби на «Бритиш Еъруейз» през Рияд. Трябваше само да покаже паспорта си на ВИП фоайето, за да си вземе билет. За пръв път използваше тази дипломатическа привилегия и се закле това да не му се превръща в навик, макар да беше окуражаващо, че може да го направи.