Ладията на Харон

Помощник-пилотът бързо стана и с мрачно изражение на лицето тръгна към Худари. Намеренията му бяха ясни и Халид му позволи да го изведе от пилотската кабина, защото съзнаваше, че няма да може да спечели нищо.

Стюардесата го заведе на мястото му. Халид седна, като трескаво разсъждаваше не само върху безизходното си положение, но и за болката, която заплашваше отново да го завладее. Трябваше да слезе от боинга, да се свърже с полковник Бигълоу и да му каже да предупреди принца. Нищо друго нямаше значение.

Той прегърби рамене и се хвана за главата, усещайки първите вълни на поражението. Въпреки издръжливостта, саможертвата и енергичността си, Халид нямаше друг избор, освен да седи в самолета и да чака страната му да бъде прегазена от някакъв луд по властта маниак.

Не. Халид скочи, преди да съзнава напълно какво прави.

Вратата на пътническия салон беше само на два метра. Залитайки като пиян, Халид тръгна към нея, като се спъна в стреснатата си съседка, но не обърна внимание на протестите й. С периферното си зрение видя, че стюардесата се обърна и го погледна, но се стресна едва когато Халид протегна ръце към дръжката на вратата. Тя извика, пусна купчината одеяла, които носеше, и хукна.

Единственият стюард в самолета подаде красивото си като на манекен лице в салона и очите му се разшириха, когато видя одърпания пътник, който протегна ръка към вратата.

С малкото си останали сили Халид дръпна дръжката. Вратата се отвори, зовейки го към свободата. Уплашените пътници се развикаха. Неколцина скочиха и се втурнаха към опашката на самолета, страхувайки се, че Халид е участник в терористичната заплаха. Други го гледаха ужасени как се готви да скочи на пистата.

Стюардът се хвърли да го хване в напразен опит да го спре. Той трябваше да се вкопчи в рамката на вратата, за да не падне след Халид.

Худари прелетя четирите метра до пистата и тупна на земята, като удари главата си в асфалта. Тялото му беше отпуснато и неподготвено за сблъсъка.

Докато лежеше на пистата, той чу гневните протести на екипажа на самолета, но те не означава нищо за него. Вече беше свободен. Можеше да се обади на Бигълоу, да сложи край на играта и да се надява, че ще стабилизира Близкия изток. Опита се да стане, но установи, че не е в състояние да помръдне. Краката му бяха неподвижни. Тогава си спомни, че чу изпукване, когато падна на земята. Беше сигурен, че е счупил гръбнака си. Коремът на боинга се издигаше над него като огромен кит и стигаше почти до пистата. Халид се опита да се претърколи под него, но не можа.

До самолета спря цистерна с емблемата на компания по чистотата. Отвътре изскочиха трима мъже, които прикрепиха тежък гумен маркуч към корема на боинга, а други четирима се промъкнаха под камиона и хукнаха към Худари. С един поглед членовете на специалните военновъздушни сили, най-елитната британска бойна сила, се увериха, че придвижването на Халид ще бъде фатално за него, но имаха изрична заповед да проверят всеки самолет за нещо подозрително и да докладват на властите.

Всяка секунда от затварянето на летището струваше десетки хиляди английски лири и колкото по-бързо претърсеха района, толкова по-малко пари щяха да бъдат прахосани.

Двама мъже хванаха Халид под мишниците и го повлякоха към цистерната, която използваха за прикритие. Те имаха заповед да проверят четири други самолета и после да се върнат в терминала, но тъй като Худари беше заподозрян, водачът им реши веднага да го отведат в базата.

Четиринайсет минути по-късно полумъртвият Халид бе хвърлен в спартански обзаведен кабинет в терминала. Двама командоси заеха позиции до вратата. Изминаха още десет минути, преди в стаята да влезе Джеф Уилбърфорс. Клепачите му бяха натежали толкова много, че почти закриваха очите. Лицето му беше бледо, а на гърлото, бузите и челото му бяха избили червени петна. За двайсет и осемте години в управата на летището този ден беше най-лошият в живота му и Уилбърфорс търсеше изкупителна жертва. Нямаше намерение да се провали във възникналото положение.

— Хей? — каза той и плесна по бузата Халид, който лежеше на стоманеното бюро в неизползвания кабинет. — Събуди се веднага или остани в покой завинаги.

Организмът на Халид функционираше отвъд пределите на човешката издръжливост. Напрежението върху съзнанието му беше непоносимо. Той отвори очи и изви глава, за да погледне Уилбърфорс. Изражението му беше безизразно и безжизнено, чертите изкривени от болка, но силата в черните му като обсидиан, проницателни и съсредоточени очи привлече вниманието на Уилбърфорс.

— Трябва ми телефон — промълви Халид.

— Ще намериш, когато след около петдесет години излезеш от затвора — злорадо отвърна Уилбърфорс. — Международният тероризъм е може би единственото престъпление, на което нашата страна гледа сериозно, и ти ще бъдеш наказан с пълната строгост на закона. Приятелят ти не трябваше да убива девойка и свещеник. Неприятна грешка.

— Аз съм мишената — неубедително заяви Халид и се опита да извади паспорта си, но издръжливостта най-сетне го бе напуснала. — Те преследват мен.