Ладията на Харон

— Кажи го на съдията, арабско копеле. Полицейската линейка изведе Халид Худари от летище «Хийтроу» и се отправи към Лондон. Лекарите, двама ветерани, присъствали на някои от най-ужасяващите сцени в цяла Англия, му дадоха успокоителни хапчета. Никой от тях не можеше да повярва, че пациентът им е оказал съпротива. До последния възможен момент, преди лекарствата да го приспят, Халид настояваше да му дадат телефон и напразно се опитваше да обясни кой е.

На двеста и седемдесет километра северно от протока Пюджит

Морето беше тъмно като изстинала лава, сурово и безмилостно. Вълните приличаха на огромни могили, извисяваха се от запад и изтласкваха встрани всичко по пътя си, включително «Гордостта на Сюзи». Трийсетгодишният риболовен траулер беше излязъл далеч от определените граници и търсеше риба толкова навътре в Тихия океан, че остарялата му радарна система вече не засичаше бреговата ивица на континента.

Беше най-тъмният час на нощта, между един и пет, когато всички, освен отчаяните, спят. Близо седемдесет часа Стив Ханскъм бе насочвал кораба си след стадо морски костур с надеждата да попадне на голям пасаж тихоокеански сардини. Но не му провървя, защото малкото стадо китове орка, които бяха решили да преследват траулера му, разпръснаха евентуалния улов.

Отначало Ханскъм се зарадва, че може да покаже китовете убийци на сина си, но сетне прокле капризните бозайници за упоритата им преданост към «Гордостта на Сюзи». Той беше рибар четвърто поколение и макар да съзнаваше, че няма да има пето, се опитваше да си изкарва прехраната от морето, което бе осигурявало препитание на семейството му от средата на XIX век. Стив бе ипотекирал траулера, къщата и колата си, затова знаеше какво би означавал богатият улов за него и семейството му. Още две-три излизания в открито море отвъд протока Пюджит, и той щеше да бъде разорен, ако не се върнеше с голям улов.

Ето защо Ханскъм бе освободил от училище единайсетгодишния си син Джошуа за един месец и го бе взел със себе си да работи на кораба. През няколкото седмици, докато бяха заедно, Стив се надяваше да научи момчето какво означава сам да си изкарваш прехраната, и да му внуши гордостта, която му бе вдъхнал неговият баща. След няколко месеца, по всяка вероятност през пролетта, Ханскъм щеше да работи за някой друг, но в момента беше независим и държеше синът му да изпита усещането.

Макар че и други щяха да страдат, ако Стив загубеше траулера си, особено старият Джордж Будет, прошареният морски вълк, който знаеше повече за риболова, отколкото повечето рибари някога щяха да научат, Стив се тревожеше най-много за сина си. Джош бе израснал с морето и бе привлечен от него. Макар че икономиката и суровата действителност, че в северозападния Тих океан има твърде много риба, щяха да го оставят безработен, Стив обвиняваше себе си, че не може да му предаде наследството, завещано на него. Гледаше на това като на личен неуспех.

Щурвалът се въртеше без усилия, само с лекото докосване на Стив Ханскъм. Лакираният дъб беше изгладен от постоянния допир на няколко поколения. Ханскъм стоеше сам в кабината на щурвала, откакто бяха тръгнали от Сиатъл, и гледаше ехолота, надявайки се да види стадо сардини отново да минава под траулера и да хвърли мрежата.

— Ще те сменя.

Гласът прекъсна мислите на Стив и го накара да стисне щурвала. Той се обърна.

— Не, благодаря, Джордж, Иди да поспиш.

— На осемдесет години съм. Вече не ми трябва сън. Наспал съм се и чакам вечния сън. — Очите на Джордж Будет светеха с последните искри на живота като електрическа крушка, която блести най-ярко, преди да изгори. Той бе ходил за риба с бащата на Стив, а като момче — с дядо му.

— Къде е Джош?

— Спи до радиопредавателя — отвърна Джордж. — Не трябваше да го изпращаш да си легне и в същото време да му казваш да слуша предавателя. Той прие втората ти заповед много по-сериозно от първата.

— Едва ли ще хванем риба, затова по-добре Джош да има чувството, че прави нещо на това пътуване. По-добре да слуша бръмченето на големите контейнеровози, плаващи към Сиатъл, отколкото да седи на палубата и да се чуди какво да прави.

— Ще намерим риба преди зазоряване — убедено заяви Джордж.

Джошуа започна да се събужда, обзет от същото вълнение, което го държеше в плен, откакто баща му каза, че този месец не трябва да ходи на училище. Сякаш беше Коледа сутринта в тихите часове, преди родителите му да се събудят, но чувството беше по-силно. Той имаше работа. Баща му бе поръчал да слуша радиопредавателя и Джош смяташе да прави точно това. Момчето не съзнаваше, че задачата му е поставена по-скоро да му създава работа, отколкото с някаква друга цел.