Ладията на Харон

Мърсър не можеше да си представи, че Аги Джонсън, е участничка в нещо толкова противно, което противоречи на всички закони на природата и човека. Нямаше начин тя да седи със скръстени ръце, докато организацията и съсипва Аляска, и да подвежда Мърсър, че не знае нищо за крайните цели на Кериков. А щом Аги, приятелката на Ян Верховен, не знаеше нищо, тогава и активистите на ПАПС не съзнаваха какво вършат. Мърсър се ядоса — на Кериков и на себе си, че не е предугадил опасността и не е вдигнал тревога, когато бе намерил «Джени IV».

Руснакът го наблюдаваше, докато душевното състояние на Мърсър се променяше. Кериков умееше да преценява настроенията на хората и да чете мислите им. Това беше дарба, която му бе служила добре по време на кариерата му в Съветския съюз.

— Започваш да проумяваш мащабите на действията ми — подигравателно каза той. — Замисли се върху следното. Разрушаването на петролопровода и унищожаването на ценните екосистеми е само за отвличане на вниманието от истинските ми цели. Това е само единият зъб на трипосочна операция. Ако Русия имаше смелостта да я осъществи, «Ладията на Харон» щеше да завърши тук, в Аляска, но аз разширих обхвата й, приспособих я към света днес и я направих астрономически доходна. Ще се учудиш, ако разбереш колко много хора искат да видят Съединените щати зависими от вносен петрол. — Кериков се изсмя грубо. — И ще се изумиш, ако научиш, че мнозина от тях са американци.

— «Ладията на Харон»? Така ли се нарича малкото ти приключение?

— Първоначално това беше план по време на студената война да се забави производството на петрол в Америка, докато нашите сили извършат светкавична атака в Западна Европа. Планът предвиждаше едновременно нападение на командоси срещу петролопровода и пристанището за танкери. Авторите му смятаха районът около Валдиз да се превърне в пожар с митични измерения, затова я нарекоха на името на митологичния лодкар Харон, който пристига на брега с ладията си, след като е превел душите на мъртвите през реката Стикс. — Ад.

— Точно така.

— Защо не ми разкажеш за другите фронтове? — небрежно го подкани Мърсър. — Какво ще загубиш?

Веднага щом изрече тези думи, Мърсър разбра, че е направил грешка. Поведението на Кериков се промени. Той изправи рамене, остави пурата си в пепелника и чашата на масата и се обърна към пленника си. На жестокото му лице беше изписано убийствено изражение. Гъстите му вежди бяха свъсени, сякаш да не позволят на очите да изхвърчат от очните орбити.

— Фактът, че те смятам за достоен съперник, не означава, че ще се държа като глупак пред теб. — Гласът на руснака беше смразяващ и сякаш се процеждаше от някакъв бездънен кладенец на омраза. — Алам, ела тук.

Вратата се отвори и в помещението влезе Абу Алам, Бащата на болката. На рамото му бе преметната полуавтоматична пушка «СПАС–12». Арабинът имаше излъчването на опасен човек и Мърсър веднага усети това.

— Даваш ли ми го? — попита Алам.

— Не. Искам да го затвориш при другия пленник. И не желая да докосваш нито единия от тях. Ще имаш възможност да го направиш по-късно. Довечера имаме много работа.

— Обеща ми и ще си платиш, ако не ми дадеш затворниците.

Мърсър разбра, че извратеният психопат се страхува, че може да му отнемат възможността да убие него и другия пленник. Беше пределно ясно, че задачата ще му достави удоволствие.

Освен това Мърсър долови, че между двамата съществува неприязън. Всеки можеше да види, че арабинът неохотно приема заповеди от Кериков. Мърсър стигна до извода, че Алам работи за друг, който го е изпратил при руснака. Съюзът беше изгоден и за двете страни, нищо повече. Това, разбира се, нямаше значение, като се имаха предвид обстоятелствата, но Мърсър много искаше да разбере кой още участва в заговора.

— Имаме по-важни задачи, отколкото да се тревожим за нашите гости. — Кериков погледна Мърсър. Явно вече не го смяташе за заплаха. Сетне отново се обърна към Абу Алам. — Вземи няколко експлозиви от припасите, които донесох на борда. След като утре приключим, гарантирам ти, че ще можеш да се забавляваш с нашия уважаван геолог, а що се отнася до другия затворник, засега ще трябва да почакаме.

— Време ли е да премахна активистите? — оживено попита Абу Алам.

— Да, започни приготовленията. — Търпението, което проявяваше Кериков към Алам, изчерпваше силите му.

На Мърсър му се стори, че руснакът полага усилия да обуздава желанието на арабина да убива и пристрастеността му да причинява болка и страдания.

— Заведи го долу, вземи експлозивите и отново ела тук. Искам след час да напусна петролната платформа.

Кериков донякъде се държеше снизходително с Абу Алам, но дълбоко в душата си усещаше родството си с младия убиец. Въпреки по-изисканото си лустро и изтънчено държане, Кериков беше извратен като арабина. Това беше все едно да се сравнява безумието на Хитлер с това на главореза му Гьобелс — по-тъмните и по-светлите оттенъци на едно и също зло.