Ладията на Харон

Алам дръпна пленника от стола и го блъсна. Мърсър прецени възможностите за бягство и отхвърли идеята като самоубийствена. Ръцете му бяха завързани, а Алам и двамата му помощници имаха общо седем оръжия. Мърсър знаеше, че би им доставило огромно удоволствие да ги извадят и да го застрелят, затова се остави да го блъскат. Обземаше го чувство за поражение. Бе изпаднал в положение без изход, в капан, откъдето нямаше бягство, загадка без отговор. Но нямаше намерение да остави всичко да свърши дотук. Когато стигна до вратата, Мърсър се обърна и още веднъж погледна Кериков. Руснакът спокойно пиеше питието си, сякаш не му пукаше за нищо.

— Жалко, че преди две седмици компютрите във Валдиз са засекли понижение на температурата на петрола в тръбопровода. Един от твоите пакети с азот е изтекъл, Кериков. Хората от «Алиеска» вървят след екипа ти от ПАПС и махат пакетите веднага щом активистите ги поставят.

Кериков се обърна рязко и се вторачи изпитателно в лицето му с изражение, граничещо със съжаление. Когато заговори, гласът му беше тъжен, сякаш блъфът на Мърсър беше твърде жалък, за да го удостои с отговор.

— Разбира се, че лъжеш — самодоволно се ухили той. — От един месец контролирам компютрите. Не е имало никаква аномалия, откакто проникнах в тях. Наистина очаквах повече от теб.

«Спипах те» — помисли Мърсър.

Абу Алам заби дулото на пушката си в гърба му, избута го в коридора и го поведе по палубите на петролната платформа — лабиринт от тесни пространства и работни шахти, чието предназначение беше неразгадаемо за Мърсър.

Вървяха така петнайсетина минути и въпреки доброто си чувство за ориентация, той се изгуби. Знаеше, че се намира навътре в надстройката, но не можеше да определи точно къде. Тъмните спираловидни пътеки се преплитаха и всяко следващо разклонение приличаше на предишното. Ако хранеше надежда да избяга, само нишката от кълбото на Ариадна можеше да го изведе от лабиринта.

Спряха пред двуметровия люк, който по нищо не се отличаваше от двайсетината други, през които бяха минали. Мърсър се обърна, но Абу Алам вече бе отстъпил назад и насочил в него пушката си.

— Отвори — изкрещя арабинът и един от хората му дръпна вратата.

Отвъд имаше малко помещение. Алам бе приготвил оръжието си, сякаш очакваше да види някого в каютата с размерите на телефонна будка. Мърсър осъзна, че гледа кабина на асансьор.

— Влез вътре! — Алам отново го сръга с дулото на пушката си.

Мърсър влезе в тесния асансьор, очаквайки арабинът да не се подчини на заповедта на Кериков и да го застреля в гръб, но това не се случи. Тогава се опита да вразуми Алам.

— Знаеш, че няма да се измъкнеш. Ще те заловят и ще те убият.

— Моля се за смъртта на мъченик в борбата със сатаната — отвърна Абу Алам и двамата му помощници кимнаха.

— Внимавай какво си пожелаваш, защото може да се сбъдне.

Вратата се трясна пред лицето на Мърсър и асансьорът тръгна.

Клетката се плъзгаше в шахта. Стените наоколо се разширяваха и изкривяваха като вътрешността на огромен силоз за зърно. Мърсър прецени, че спускането ще бъде около трийсет метра. Дъното на шахтата представляваше тъмен кръг, не по-голям от капак на канализация на улицата.

Откритото пространство сякаш всмукваше Мърсър. Той не страдаше от световъртеж, но моментът му се струваше неподходящ да предизвиква късмета си, затова се вторачи в срещуположната стена на шахтата. Въздухът беше хладен и влажен. По светлосините стени бяха полепнали капки кондензация, досущ прозрачни, тлъсти пиявици. Мърсър усети, че асансьорът мина под водната линия. Температурата спадна с двайсетина градуса. Той придърпа якето си по-плътно около тялото.

Когато най-после стигна до дъното, Мърсър бе успял да среже пластира на китките си, като го търкаше на решетката, монтирана на пода. Намери контролните уреди, с които можеше да изпрати асансьора обратно нагоре, но те бяха счупени. Бутоните бяха изтръгнати и висяха на няколко почернели жици. Мърсър натисна с всичка сила зеленото копче, сякаш натискът можеше да убеди повредения асансьор да започне да се издига.

Но нищо не се случи. Работеха само бутоните за надолу. Без да чака крайния резултат, той започна да търси друг начин да се измъкне. Кабелът, който спускаше асансьора, беше най-голямата му надежда, и Мърсър се покатери на покрива на кабината, за да го разгледа по-отблизо.

Както предполагаше, фино изплетеният стоманен кабел беше хлъзгав от смазочно масло. Мърсър разбра, че няма да може да се изкачи по него. Но въпреки това трябваше да пробва и точно когато се приготви да се изтегли нагоре, глас от мрака го предупреди.

— Когато опитах това, паднах и едва не си счупих крака.

— Аги? — Той не можа да повярва, че е чул добре, но гласът, който отекна в огромния цилиндър, беше нейният. — Какво правиш тук, по дяволите?